Традицията

Пристигна в неговия град с идеята, че когато е по-близо до естествената му среда ще го разбира по-лесно. Стажът в адвокатската кантора беше просто формата на битието й за пред консервативните възгледи на жителите на малкия град, където всеки познава всеки. Знаеше, че тесните дънки и лекотата, с която води разговори с непознати, тук ще смущават патриархалната атмосфера. Затова си върза косата на дълга опашка и метна в куфара повечко поли до коляното. Колкото до цигарите – е, и жените пушеха понякога. Освен това джогинга в неделя беше задължителен и с това компромис нямаше да направи. Слезе от автобуса и се огледа. Въпреки пролетното слънце, времето сякаш беше замряло.
“Изглеждаш добре” отчетливия тембър на гласа му я накара да потръпне - онази позната чувствена тръпка, която тръгва от слънчевия сплит и се стрелка надолу към пъпа. Обожаваше да чува сдържаните му думи, а в очите да разкрива пласт по пласт чувствата. Тя се усмихна. Искаше й се да го сграбчи и да го разцелува насред площадчето с липите, което служеше като място за сверяване на социалния часовник на града. Но не го направи. Това би компрометирало доброто й име в неговия свят. Идваше за втори път и вече знаеше правилата. Жените тук са преди всичко майки, домакини и верни съпруги. Той беше израсъл в тази среда и макар, че професията на търговски представител му даваше възможността да се докосва до начина на живот в големите градове, щом се върнеше от пътуванията из страната той сякаш се сливаше с тукашните порядки. Подразбираше се, че мъжът изкарва парите и е главата на семейството. Освен това бракът е свещен, така както припяват поповете на сватбените церемонии. А разведените, ако имаше такива, попадаха в една особена категория, принудително изтласкана в социалната периферия. Тук жените с образование постепенно се отдалечаваха от професиите си и ги губеха безвъзвратно в името на семейното добруване. Това не променяше обаче две неща – чувството му за хумор и взаимното им желание да бъдат заедно. Вече се запозна с фамилията му – майката, бащата, брата и сестрата. Живееха в голяма фамилна къща, с изключение на по-големия брат, който си бе построил собствена и се бе преместил там със семейството си. Спомни си когато за пръв път беше поканена у тях, сестра му я огледа като стока за продан. Тя обаче седеше уверено в новия си костюм на Гучи с панталон в охра и бяла блуза. Усети, че членовете на фамилията я приемат като ексцентрично бижу, което обаче има стойност, щом може да готви ястия с месо и зеленчуци. Усмихна се на себе си и посегна към цигарите в чантата. Но в последния момент се отказа и замачка пакета нервно без да го вади. Първият й досег с фамилията не беше лек, но топлината в погледа му си заслужаваше да положи усилия да изглежда като нещо, което никога няма да бъде. “Хайде да вечеряме у нас. Сигурно са приготвили нещо вкусно и ще се радват да те видят.” - предложи той и пое куфара от ръката й. “Нека първо да видя новата си квартира и после ще излезем. А какво ще кажеш да пропуснем вечерята.” Очите й заблестяха закачливо и той отстъпи пред чаровната й усмивка, както винаги когато бяха сами. Инерцията на столичния живот, с която пристигна се стопи в тишината на малките улички и в прекрасното чувство да го усеща близо до себе си. Точно сега искаше да вижда само неговото лице, което да докосва необезпокоявана от хорско любопитство. Иначе в безмерно тясното публично пространство на този град тяхната връзка се спрягаше като надеждна – адвокатка и търговец, но и нетипична – тя не беше една от тях. 

Ежедневието не й тежеше. В кантората й бяха предоставили отделно бюро, телефон и компютър. Харесаха я веднага. Дали заради безупречната й диплома или готовността й да приема предизвикателствата на професията, но беше факт. От своя страна тя се стараеше да носи предимно строги дрехи, да не закъснява и да не оставя никакви лични вещи в бюрото си. Дискмен и спортен клин си позволяваше единствено в парка. Страстта й към джогинга не остана незабелязана, но след двуседмичен оглед на екипа, тялото й, маршрута и продължителността на тренировките, интересът към нейната персона постепенно взе да спада. С него се виждаше почти всеки ден, освен когато той не беше в града. В тези дни тя се разхождаше сама и си мислеше какво ли е да живееш цял един живот в този град. Чувстваше се странно – тя сама тук, а той на километри разстояние в някоя точка на страната. Тогава си даваше сметка, колко съществено може да моделира самия човек и неговото бъдеще, мястото в което се е родил.

“Тази вечер няма да можем да се видим. Брат ми ме помоли да погледна с него защо гасне колата. А и май ще вали. Не е подходящо за разходки.” Да, разбира се. Фамилията преди всичко. Тя се зачуди дали сега да му зададе въпроса, който той отбягваше да обсъждат. Кога смята и въобще смята ли да се премести да живее в столицата. Стажуването, тишината, кръчмите, в които киснеха предимно мъже, жени, които говореха за местни гозби - всичко това беше пасторален отрязък, който тя всеки момент щеше да запечата на пощенска картичка и да я прати вкъщи за коледа. Само нежното чувство, което обхващаше съществото й когато той я прегръщаше, я караше да забравя всичко. 

Заваля есенният дъжд и той донесе със себе си мъгли и аромат на дърва за огрев. Дните се изнизваха вяло. Все по-често тя оставаше сама пред камината в квартирата си с чаша домашно вино, закупено от съседи, и поредната книга. Даже се записа в библиотеката, за да си спести транспортирането на купа книги при заминаването си. Да, един ден щеше да си замине. Имаше чувството, че студентският живот, нейните родители, апартаментът й, азалиите, които беше оставила у приятелката си, нощните клубове се бяха стопили някъде в едно минало, което вече не знаеше дали е нейно. Носталгията просмука душата й. Беше сама вече седмица. Той пак пътуваше нанякъде. 

Почукването по прозореца на стаята й в едноетажната къща, която бе наела, я стресна. Не чакаше никой. Навън се бе стъмнило и тя залепи лице до стъклото. Не разпозна веднага силуета. Отвори прозореца. “Здравей. Искаш ли компания?” - беше момче от съседната улица. В кафенето, в което всяка сутрин си поръчваше капучино с мед на път за работа, той веднъж седна на нейната маса и я попита защо го пие с мед. Запознаха се. После обясни, че дядо му е пчелар, но не познавал някой, който да пие капучиното с мед. По традиция то се пие със захар. Заговориха се непринудено, което като магнит привлече хорските погледи. Това беше един от случаите, в който й се прииска да тегли майната на порядъчните им правила, да плесне младежа по бедрото, точно върху цепката на избелелите дънки и да му разкаже някой мръсен виц. Усмихна се на спомена. Да, искаше компания. Покани го вътре. Предложи му чаша вино, но той отказа. Побъбриха за незначителни неща, посмяха се, а после той й предложи да я заведе у тях. “Тази вечер ще правя купон. Братовчед ми ще дойде с гаджето и още няколко приятели.” Тя се запита дали младежите в този град, възползвайки се от снизходителността на порядките към тяхната младост и необвързаност, няма да направят революционна промяна в разбирането за равенството на половете. Грабна якето набързо и си позволи да се превърне за малко в лошо момиче – тесни дънки и две цигари по пътя до къщата на “раздора в местната традиция”. Наистина имаше купон – нещо, което й бе липсвало през последните месеци. Наляха й Смирноф, чиста, с резен лимон. Музиката дънеше здраво, младежите се целуваха без да се притесняват, че някой ги гледа. Остана до сутринта. Нейният домакин танцуваше добре, покани я на блус, по време на който държеше ръката си доста по ниско от кръста й, но това не я притесни – всички младежи са с гореща кръв. Беше си пийнала повечко, но алкохола не променяше чувствата й. Тя искаше само един мъж и толкова. Никой не й задаваше въпроси. Тръгна си на разсъмване развеселена и уморена, младежът я изпрати. Прибра се и за пръв път откакто беше дошла в градчето си легна с дрехите и заспа на мига. Събуди се с махмурлук и лошо предчувствие. Неделята се проточи мрачно. Може би не трябваше да идва в неговия град. Може би трябваше отдавна да е задала въпроса, който той избягваше. Какво чакаше тя, а той? Щеше ли да се съгласи да напусне родното си място, а с него и разбиранията за дом и семейство? Знаеше, че отношенията им са изключение, защото го позволяваше липсата й на принадлежност към неговия свят.

Отиде в кантората рано и се зарови в поредните папки. Но не можеше да се съсредоточи. Имаше чувството, че колегите й я гледат странно. Въобразяваше ли си или си беше размазала грима. Привечер се прибра, изключи телефона, отпусна се на неудобния фотьойл и просто се загледа в единственото цвете в стаята – мушкато, което не цъфтеше.

На другата сутрин измина пеша разстоянието до работата си. Не беше далеч и пътят минаваше през площада с липите и автогарата. Забеляза колата му паркирана, огледа се, но не го видя наоколо. Значи се е прибрал по-рано. Зарадва се, прииска й се да го прегърне и после сгушена в него да слуша как разказва за служебните си проблеми, но без да вниква в думите, а само да се наслаждава на гласа му. Влезе в кантората и окачи палтото си на закачалката. В стаята беше доста студено, печката гореше, но явно от скоро. Телефонен звън я сепна и извади от унеса. “Търсих те вчера. Защо не вдигаш телефона?” Усети упрек в гласа. Отвърна му, че ще дойде да го вземе от тях след работа. Стори й се, че се държи хладно.

Отвори й сестра му. Гледаше я враждебно. Зад нея се появи и той в окаян вид – не го бе виждала толкова подтиснат. Безпокойството й нарасна. Още преди тя да каже нещо, сестра му изкрещя в лицето й - “Не желая уличница в къщата си.” Тя не разбираше какво става и го погледна въпросително. Той пристъпи към нея, а сестра му се отдалечи малко, но продължаваше да я гледа с омраза. Сякаш нещо скрито беше изскочило от душата и беше преобразило в миг лицето й. “А аз толкова ти вярвах, мислех че си различна.” Той сниши глас - “Мислех, че те искам за цял живот.” Тя още не разбираше какво става, но смътно започна да се досеща. Паралелно с интуицията, че с нещо са я наклеветили, последните му думи се опитваха да си проправят път до съзнанието й. Той никога не говореше за чувствата си, а още по-малко за съвместно бъдеще. Разбираше, че изказани на глас тези думи вече означаваха минало. С крайчеца на окото си видя в коридора да надничат родителите му. Те стояха като стожер зад гърба му. Беше нормално фамилията да присъства на интимните разговори, особено ако носеха някакъв проблем. Изведнъж с безпощадна яснота разбра, че недоразумение разрушава крехкия мост, който тя се опитваше да създаде между двамата, между начина им на живот и разбиранията им за щастие. И нищо не можеше да направи. Устните й останаха безмълвни. Не можеше да се бори с предразсъдъци. Беше изпаднала от графата “надеждна жена”. Обърна се и бавно закрачи към квартирата си. Той не я последва, въпреки че й се стори, че иска да го направи. Мъката в погледа му й беше непоносима, защото се коренеше в заблуда, която не беше във властта й да осветли. Не сметна за нужно да обяснява. Нейната дума срещу тази на фамилията – беше загубена кауза. Разбра, че той я смята за невярна - най-големият порок за една жена в неговия свят. Каква беше тя всъщност. На него ли изневеряваше или на себе си. Хубавото беше, че не оставяше лични неща в бюрото си. Знаеше, че рейсовете от малките градчета заминават много рано сутрин и обикновено са празни.