четвъртък, 17 март 2011 г.


Умението да се наслаждаваш на болката висша степен на саморефлексия ли е или просто чист мазохизъм.

Да се оглеждаш в болезнените й зеници, когато е неизбежно, да я допускаш до сливане, експериментално да я разливаш в съществото си, да й позволиш да те обземе бавно, без да те умопомрачи, да опипваш внимателно хладните й ръбове, да се порежеш дълбоко, за да видиш каква е скоростта ти на съсирване, да я внедриш обратно сякаш е еволюирала от собствената ти плът, да я претопиш в тялото си, без да я заличиш напълно, като оставиш сигнален отблясък, който да бъде винаги памет за извора; да я изсмучеш, да я екстрактнеш до атом, врязан, в това което ти говори, и после да изплюеш остатъка като горчива ципа на грейпфрут, с лека тръпка на стипчивост в езика и свежест в погледа...

Може ли егоизмът да претвори болезнените опитности, търсейки трескаво ползата и в крайна сметка равнявайки ги с практикума на ежедневието, но същевременно запазвайки трансцендентността на причината им.