Аз съм като
разпаднали се парченца тяло, които постоянно, плавно и сладостно гравитират
около един център малко под пъпа ми, който незнайно как ги удържа да не се
разхвърчат из вселената....
И така се движа
цял ден - като пяна над водата, като дъжд над облака, като огън над съчките. Сякаш
съм там и ме няма едновременно.
Акумулирам желанието
- малко мазохистично, но се
наслаждавам на нарастването.
Почти
неестествено, а толкова близо до естественото състояние на нещата. Като още
нереализирани докрай предназначения, които всъщност е невъзможно да бъдат
задържани в това положение и все пак то е факт... противоречиво и вероятно в
"безтегловност".
Сякаш
гравитацията е заспала в мига преди да се изпълни най-естественият закон.