понеделник, 7 юни 2010 г.

На J.

Чувствам се като абстрактна запетая, необходимо изпълняваща предназначението си някъде в безкрая на необозримите вселенски нишки, тъчащи твоите и моите мисли в причинно-следствена конфигурация. Някога, някъде – без значение. Имената? И те са временни – навяват само носталгия. Моля те, разходи се с мен по улиците на тъгата.

Макар и с чужд адрес, тъгата ти ме улучва копнежно. Настръхвам в чуждата кожа - от чувства – карти раздадени за друга игра. Тежичко е – дали да продължа? Колебанието не е от страх за поносимост, а напротив - искам да изпия чашата до дъно и капчица да не разпилея на халост.

Разтворих се… следвам потока на твоите чувства. А те се проектират върху мен с точните координати на твоите пробождания… Хора, образи, идеи препускат мълниеносно по белия лист на душата ми - твоята.  Наслаждавам се… не искам да свършва. Подари  ми остатъка от разходката.