петък, 29 октомври 2010 г.


Обикновено с времето мога да се справя с преживяването на дълбока травма, на пробождащи, разтърсващи, изхвърлящи, смачкващи, разнебитващи преживявания, но изглежда не мога да премахна убождането на малките нюанси, на лекия полъх на сянката, на предчувствието за минало, което виждам дори в контура, в отблясъка, в наброската или щриха на случаен текст, картина, действие... минало, което безвъзвратно си е отишло от мен, но все пак е останало закодирано в малките неща, за да не изтече напълно, за да е там, на разположение, в случай че някой поиска да се възползва от плодовете на опита...