петък, 29 октомври 2010 г.


Обикновено с времето мога да се справя с преживяването на дълбока травма, на пробождащи, разтърсващи, изхвърлящи, смачкващи, разнебитващи преживявания, но изглежда не мога да премахна убождането на малките нюанси, на лекия полъх на сянката, на предчувствието за минало, което виждам дори в контура, в отблясъка, в наброската или щриха на случаен текст, картина, действие... минало, което безвъзвратно си е отишло от мен, но все пак е останало закодирано в малките неща, за да не изтече напълно, за да е там, на разположение, в случай че някой поиска да се възползва от плодовете на опита...

събота, 25 септември 2010 г.

Да срещнеш Долф Лундгрен


Беше отдавна. Беше лято. Вървях по „Гурко” и копринената ми рокля шумолеше нежно около мен. Бях потънала в себе си, когато насреща забелязах да върви висок русокос мъж. Погледът ми се прикова в него когато наближи. Беше сияещ. Образът му се опитваше да си проправи път до съзнанието ми... Вървяхме един срещу друг. След миг щяхме да се разминем. Погледите ни се втренчиха. Спонтанно се усмихнах – и той също – среща на две непознати усмивки. Забавихме ход, разминахме се колебливо и само вятър се прокрадна между нас и ... отмина.

вторник, 3 август 2010 г.

Какво работите?


Преди време, разхождайки се из книжния пазар на Славейков, се поспрях пред сергия с психологическа литература. Рядко се спирам там, защото моят фаворит са езотеричните книжарници. Някакво издание привлече погледа ми за момент, но после се отказах. Тъкмо понечих да отмина без да поискам нещо конкретно и продавачът ме заговори, като сръчно извади две книги, които, според него, са много интересни и трябва да прочета непременно.  Хвърлих един поглед, взех едната и я разгърнах от чиста любезност, убедена, че няма да я прочета никога. Той обаче изглежда не искаше да си тръгна без да взема поне една книга и затова чевръсто наизважда още, като ги нареждаше точно пред мен и бодро изреждаше авторите и техните достойнства – все имена, които не ми говореха почти нищо и не ме вълнуваха. Кимнах отново от любезност и вече леко раздразнена от упорството му, си казах, че няма смисъл повече да си губим взаимно времето, затова вместо да се правя, че ми е интересно, да преодолея поне веднъж желанието да не обидя някой, да бъда откровена и да си тръгна. Така и направих – извиних се, че не проявявам интерес и направих крачка, за да отмина, но резкия тон на продавача ме спря изненадващо – как си позволявам да пренебрегна вниманието и времето, което ми е отделил да подбере целия този куп с книги и да ми ги обясни и предложи по достъпен за мен начин, знам ли аз кой е той и как си изкарва прехраната, защо въобще гледам психологическа литература, интересувам ли се наистина или просто се разхождам, знам ли въобще какво искам. 

Тогава го загледах, беше дългокос мъж с кръгли очила тип Джон Ленън, на около четирийсет.  Замислих се за момент над думите му. Да, всъщност намирах някакво удоволствие в това да се разхождам сред книги, да усещам множеството изписани слова, материализирано в разноцветни и разнообразни форми и размери, да мярвам по някое заглавие или просто да се вдъхновявам от творческата мощ на авторите, която някак се концентрира около местата, където се продават книги. Освен, че обожавах момента да седна и да разгърна току-що купената книга, тази която целенасочено съм търсела и искала да прочета, обичах и да се наслаждавам на процеса на търсене, на сравняване на изданията в някои жанрове, или пък просто на любопитството към новите заглавия, шумно рекламирани в публичното пространство.

Той прие паузата за отстъпление и ме нападна в упор:
-           Вие какво работите? Ако аз дойда при вас на работното ви място и ви заразпитвам надълго и нашироко, вие ще бъдете длъжна да ме приемете, да ми отделите време, нали? И ако после просто реша да си тръгна защото само съм искал  да се поразходя, минавайки през вашето учреждение, вие какво ще направите? – изплю гневно той.
-           По-добре да не ви се налага да идвате при мен.

Мълчание.

-           Защо, в моргата ли работите?



сряда, 23 юни 2010 г.

Октомври

Октомври...
Душата ми е червено вино, книги, есенно грозде и безкрайно синьо небе...

Вътрешните светове са необятни,
можеш да ги подминеш лесно -
и своите, и на другите...

Най-силното оръжие в едни взаимоотношения е това да свалиш гарда,
нищо по-обезоръжаващо няма на този свят.

петък, 18 юни 2010 г.

Сапфир

Събра изгарящите страсти в безоблачната вселена на спомените - отминали прозрачни мигове, останали някъде там в друг свят, който няма нищо общо с тази или онази реалност. Нищо общо, освен сърцето й – единственото основание да съществуват.

Този свят се населяваше от мъжа, който можеше да види бялата извивка на тила й, точно зад ухото, мъжа, който можеше да напише приказка върху изваяния й гръб, мъжа, който можеше да й подари книга, мъжа, който можеше да преброди руските степи, мъжа, който прощаваше всичко, мъжа, който коленичеше, за да събуе обувките й, мъжа, който не я виждаше когато тя стоеше точно пред него и най-вече, мъжа, който се изгубваше в погледа й, прегърнал илюзията за вечност.

Така събрани, спомените се побираха в малкия сапфир на лявата й ръка и проблясваха едва забележимо докато тя шофираше колата си, купуваше плодове, пишеше или се срещаше с приятели из кафенетата.
Истинската сила на сапфирените преживявания обаче се захранваше единствено от нейната енергия, която тялото и насочваше в миналото или в бъдещето, където се случваха.

Понякога си мислеше, че повече няма да и се случат спомените, че е достигнала предела на даровете и сега не и остава друго освен да изследва отново филигранните ръбове на колекцията от изгарящи спомени. Чувстваше се тъжно удовлетворена от монохронността на битието и примирено се готвеше да запише прозата на новия ден, когато сапфира започваше да дава знак с меко сияние, че предстои нов спомен.

Понякога спомените се сливаха с реалността и даже си сменяха местата – безкрайни мигове на щастлива забрава. Друг път й се струваше, че сътворението всъщност е концентрация от безценни спомени в различни точки на намерението. И това донесе покой на душата й, покой, който можеше да изгори разбирането на законите.

Върна се към творческата нишка на моделиране на времето и спокойно се приготви да тъче своята вселена от изгарящи мигове за дните, които и оставаха да го направи.

Какво щеше да остане след нея ли?

Великолепна колекция на опита, проблясваща сапфирено на пръста на лявата ръка на дъщерята на нейната дъщеря.


понеделник, 7 юни 2010 г.

На J.

Чувствам се като абстрактна запетая, необходимо изпълняваща предназначението си някъде в безкрая на необозримите вселенски нишки, тъчащи твоите и моите мисли в причинно-следствена конфигурация. Някога, някъде – без значение. Имената? И те са временни – навяват само носталгия. Моля те, разходи се с мен по улиците на тъгата.

Макар и с чужд адрес, тъгата ти ме улучва копнежно. Настръхвам в чуждата кожа - от чувства – карти раздадени за друга игра. Тежичко е – дали да продължа? Колебанието не е от страх за поносимост, а напротив - искам да изпия чашата до дъно и капчица да не разпилея на халост.

Разтворих се… следвам потока на твоите чувства. А те се проектират върху мен с точните координати на твоите пробождания… Хора, образи, идеи препускат мълниеносно по белия лист на душата ми - твоята.  Наслаждавам се… не искам да свършва. Подари  ми остатъка от разходката.


понеделник, 10 май 2010 г.

Символ

Обичам символите. Да ги тълкувам, а също и да ги рисувам. С цветове, думи и материя. Удоволствието е почти еднакво.

Каква беше същината на това съприкосновение?
Красота. Нежна женска фигура затваряше кръга на безкрайността... Колко е просто, а така пълноводно в душата.

Замислих се каква е моята пътека в пътя ми сега?
Небесносин оттенък и чувство, че нещо съм пропуснала сред купчината от ежедневни празнини. Увереност, че времето е без значение и всъщност нищо не е загубено.

Събудих се, а навън блестеше пухкав сняг. Запалих свещи, вместо камина. Всяко нещо може да бъде ритуал, ако му се отдаде необходимата енергия с необходимото намерение.

И продължих. Тройка кари. Вгледах се. Разкошният гол гръб на русалка се беше извил в намерение да направи невъзможното. В едната си ръка държеше пирон, а в другата, изящно повдигната – чук, и се готвеше да го забие нейде насред водната шир.


Присъствам тихо

Присъствам тихо
В среднощни ветрове,
Мечтая за силата си тайна -
На живота безкраен същинските дарове...

Тя

С едното токче на високите си ботуши е стъпила в деня, а с другото – в нощта. Океанът е просто в краката й, безмълвен, разполовен, пред голата й красота... 

Погледът й е вперен в малко колибри, в реалността отвъд добро и зло. Татуировката на лявата част на изваяното й дупе може да се види само оттук, извън границите на света...


Сърцевина

Ровейки в поредния блог днес, се замислих че съм склонна винаги, почти автоматично и несъзнателно, да отделям сърцевината, същината, основата, носещите греди на един текст и дори без да анализирам, да я подреждам /същината/ в един по-голям и абстрактен ред, като и намирам правилното място. Така подреждам цели теми или категории от ... кой знае какво, но при всички случаи, априори съществуващо някъде...

неделя, 9 май 2010 г.

Нещата

как си ти? как са нещата?

нещата са добре - дълбоко скрити, под водата, при ярко слънце и спектър от пречупването...


***
нещата трябва да носят красота, но същевременно трябва да носят същността - до блясък!

събота, 8 май 2010 г.

Денят ни преваля

Денят ни преваля
и пак не сме тези, за които се мислим.
А когато се събудим от дрямката
се оказва, че нощта е настъпила...
и така до другата сутрин!


Искам

Скулите ти искам да погаля
и не защото си далеч от мен;
Защото няма сила, полъх нежен
да преплита там дъгата,
както аз умея – съвършено.

Тост

Това не е моят тост, но все пак - наздраве:
празнувам когато сърцето ти празнува!
Сега - не бъдеще от спомени - само то е от значение!
Сега съм по-истинска от всякога,
затова и пожеланията ми са такива:
където и да си, и аз съм там, щом свободата ни събира!


Всичко

Ветрове и мълнии не съществуват,
Нито изобилие или тъга.
Няма ни и нас самите,
А в празнотата на очите ни е всичкото:
Проблясъкът на вечността през праха на сътвореното...

[Вечно]

Този път си тръгнах завинаги.
Ситуацията отново беше същата. Събитията се повтаряха като на остаряла кинолента. Болезнените искри проблясваха все на същите места, но за последно! Защото, там където дълбаеха от дълго време, в крайна сметка измениха структурата ми, вибрациите ми се покачиха неимоверно и аз се пресътворих в … себе си.

Интересно е, че спадовете вещаят възходи!

Всъщност аз не си тръгнах. Останах завинаги в един отрязък, който не съществува вече. Там останах предишната, другата, разпокъсаната, пробожданата, приемащата и отхвърлящата, лошата и добрата, жената.
Сега ме няма вече, защото ме има навсякъде. Сега аз сглобявам отрязъците от време, моделирам ги, създавам ги или пък ги затривам просто с диханието си. Сега пробожданията са като лек гъдел на ветровете в тялото на пустиня… Безброй вариации на една и съща мелодия. Моята. Нашата. Вечната.

Отвъд това е мракът, т.е. пълната светлина. И те ме съставят мене, едната/единия, защото се самозадавам чрез тъждеството си.

Ел

Опитвам се да разбера какво ме кара да те харесвам изключително. Защото аз наистина те харесвам. Проблемът е, че егоистично ме интересува дали ти ме харесваш толкова, колкото аз теб. Ето това е. Успях да изолирам проблема, който естествено е проблем на егото. Иначе нещата са красиви и загадъчни като света, който си мислим, че ни заобикаля. Чувствам се отворена по многобройни начини за теб. Широко отворени врати те очакват към моя свят. Всичко тук е твое. Можеш да вземеш каквото си поискаш, а после – да го разрушиш, да го възобновиш или да го промениш. Няма значение. Аз ще гледам на всяко твое действие с еднакво удивление и радост, защото го правят твоите женски ръце. Защото бие твоето сърце. Заради красотата на твоите движения. Няма да страдам от последствията, защото ние с теб не ценим пясъчните кули около себе си, а само пясъкът. Както и да го моделираш, важен е кварцът. Тогава нямат значение маските, които си слагаме и зад които се крием, за да се предпазим от ужаса на хаоса около нас. Моделите не променят материала, от който са направени. Изразът няма друго значение освен химерното, което му придаваме в заблудите си. Границите са илюзорна, но необходима защита пред необятното, което представляваме, за да можем да функционираме в една договорена реалност. Затова те харесвам. Защото можеш и да не се съобразяваш с правилата; защото можеш да се самозабравяш, отваряйки пътя към същността по един друг начин, извън рамките. Защото само така се променя честотата на обичайното. Така се прехожда отвъд и все по-навътре към епицентъра на хаотичното, където има и образи, и кули, където са и тази, и другата вселени. Но ние сме навсякъде. Зависи от фиксацията; какво ще предпочетеш да бъдеш. Насочваш се и имаш безразсъдството да опиташ. Негово Величество Опита! Да бъде и да пребъде. До кога? Никой не знае. Мен ме заплени твоята опитност. Разчитам ли добре знаците – времето ще покаже, т.е. развитието в конкретната опитност, което е по-важното. Магнетичната сила на твоето удържане на две собствени наклонности – безразсъдство и отговорност – е това, което ме фиксира в теб. Защото и аз ги имам, но в обратен ред – отговорност и безразсъдство. А може и това да са празни увъртания на един човешки ум, но нежността на чертите ти си заслужава всичките му безплодни усилия да опише нещото, което е отвъд всяко описание, но сърцата бият с неговия ритъм.

Жената

Концентрацията върху лицето ти ме влудява. Тръпки се роят върху нежната кожа на гърба ми. Искам да прокарам ноктите си върху твоето тяло, за да разбереш… Нямам сила. Силата е в слабостта ми към теб. Ровя се в чувства, които могат да ме сринат. Бурята е непозната, но я приемам като въплъщение на повика ми, огнено-женски. Концентрирам се в разпада си и кротко го полагам в твоето сърце, очи, ръце. Имаш избор как да действаш, но ако приемеш кода на неговото разгръщане ще бъдеш свидетел-участник в любовта ми в безброй измерения или поне колкото позволява човешкото. Думи няма. Изплъзват се образите, пробождат иглите на чувствата. Тялото е като безмълвен прибой на вселени. Границите са заличени отдавна, хоризонтите са залезли в очите на приетото. Погледът ми е остър и сече всичко различно от лицето ти. Сълзите са огледалото – страха на неприетото. Реалностите се преплитат и тяхната допирна точка придобива фини очертания при нашите срещи за кратко. Синьото на очите ти, най-нежната гаранция, че свят има, ме кара да го приема заради теб, жената. 
Ако има смисъл да продължавам, то той е нов за мен и посоките са други, ако те следвам. Ако частица от теб ме очаква на път, то аз съм крайната точка и отново ще ме намираш при себе си. Тогава оставям безрезервно съдбите на другите да се скитат и нямат предели превъплъщенията ми, за да съм твоя! 

Мост

Някога ветровете са я отвяли на пропукан мост – мост между световете. Световете нямали друга пресечна точка, освен моста, за който никой дотогава не се грижел. Сега тя беше Пазителката на моста и знаеше всяка негова жилка, камъче или свръзка. Пукнатините му обаче ставаха все по-големи и застрашителни, а тя нямаше магическа пръчка, за да ги поправи. Ветровете бяха забравили да й кажат вълшебните думи и въобще я бяха забравили от векове. На всеки бряг се вихреха бури, които не искаха и да чуят една за друга, а мостът се пропукваше все повече. Пазителката не можеше да живее в нито един от световете, но те можеха да се срещат единствено в нейно лице. Затова ветровете бяха изваяли съвършено лицето й. Очите трябваше да могат да виждат невидимото, когато гледаш от едната посока към другата. Тя беше очите на тези, които искат да видят картини от другия свят, тя беше и сърцето, за да могат да почувстват любовта на сливането… Всеки свят имаше свои закони и само смътна интуиция за съществуването на другите. Никой не можеше да премине моста без да заплати с живота си, такъв какъвто го разбираше. Пазителката можеше да помогне на желаещите, като ги подготви за точката на трансформацията - тя можеше да се осъществи само през моста. Случваше се непрекъснато да има преминаващи от едната страна на другата, но те не го правеха по собствено желание, а поради закона на еволюцията. Тогава Пазителката им помагаше да осъществят по-лесно прехода. Все пак нещо се променяше, нещо между световете и отвъд тях. Тя го усещаше, защото беше част от всичко. Една ранна утрин мъглите над моста станаха необичайно гъсти. Тътени се носеха отдалеч и чувствата губеха посоката си. Пазителката разбра, че днес ще се случи нещо. Световете променяха измеренията си, законите вече не бяха валидни, тълпи преминаващи се губеха като стада в пустиня. Внезапно мостът се разтресе, на мястото на пукнатините започнаха да се появяват дупки. Разкъсваше се връзката между световете. Пазителката се замисли това ли беше краят или беше началото. Какво можеше да направи, след минути вече нямаше да има какво да опази. Застана по средата на разпокъсания мост и призова ветровете, които я бяха създали. Мъглите се сгъстиха. Задуха вятър. Безкрайната й коса се разпиля в четирите посоки. Усещаше приближаващото присъствие на създателите. Нежното й тяло се изпълни с предчувствие. Пророчеството на Карма се беше сбъднало, световете губеха пресечната си точка, а с това губеха самите себе си. Ветровете се отзоваха на молитвата на Пазителката. Тя почувства мисъл в главата си. “Ти си Пазителката, ти трябва да решиш. Мостът е в твоя власт.” Никога не й беше хрумвало, че тя има властта да удържа точката на трансформиране, на преход между вселените. Властта – трябваше да реши дали да я ползва. Но какво друго би могла да прави, тя е Пазителката, за това е създадена. Кимна към създателите. Предчувствието се плъзна по всички нива на съзнанието й. Нежното й тяло стана изключително здрава вибрационна връзка, засия, удължи се. Красивите й ръце, косата, очите се сливаха и бавно изчезваха. Трансформираха се. Мъглата покри всичко, а вятърът свистеше ожесточено. После всичко утихна. Настъпи тишина. Денят отстъпваше на нощта със златисти реверанси. Между световете величествено се издигаше мост. Мост със сърце.


И това сме ние

Bмъkнaxмe се през oтдaвнa зakлючени врати в изоставена cгpaдa - няkoгa с многофунkциoналнo пpeднaзнaчeниe. Импулсът беше твой, но аз гo akтuвupax, а след това гo пое вceпoддъpжaщaтa ми натура. Осветление и лустро нямаше, а само патина на прашното време. Ориентирахме се бeзпoгpeшно, kakтo тoлkoвa много пъти пpeдu, с интуиция и kлeчka запалена емоция. 

А няkoгa myk се пpoжekmupaxa филми, но ние по дemcku нaблюдавахме собствените си пpoжekции eдuн върху дpyг. Buнaгu имахме избор kou места дa заемем, kakmo и този път. Eдuн и същи филм можеше дa се глeдa от няkoлko глeдни тoчkи - времеви и пространствено-чувствени. 

Ние пораснахме, cгpaдaтa заприлича на нeпoддъpжaн монумент. И все пak тя беше убежището от чyждитe очи на kaнонa на eжедневието. Bceku си има тakъв мемоар в сърцето. Но за нас с теб е свойствено дa даваме живот на въображение от минали и бъдeщи желания. Влизахме и излизахме от сърцата си, защото можехме дa си позволим дa не гu циментираме с разбирания и xopcku пpиkaзkи; защото сърцето ни беше Eдно, а временните ни cъpдeчни превъплъщения изгpaждaxa cmpykmypama му. Нещо вечно неуловимо се пpokpaдвaшe и пoняkoгa зървахме бляcъka му в очите си. Toгaвa се разпознавахме със сетиво по-силно и от най-любовното осезание... Това само тишината може дa гo изkажe. 

Нив`ата на вcичkитe ни спомени, минали и бъдeщи, се сляха и образуваха фундaмeнтa на нaй-чoвeшkoтo ни eдuнeнue. Ти прие моите eнepгuu-модeлu, а аз - твоите и отново, за koй ли път, глeдaxмe peжиcьоpckия си дeбют на житейски ekpaн. 

Когато решиш

Висейки на опашката за регистрация на БУЛСТАТ в 40-градусовата жега, като допълнително наметало ме обгръщаше мисълта за последната ни среща преди седмица, от което ми ставаше непоносимо тежко. Може би нямаше да се видим повече. Не знаех дали искам да се видим. Вече ми се губеха всякакви ориентири за верни решения, за грешни подходи, за смисъла на пресечната точка между нас. 


Почти с облекчение разбрах че висенето на опашката е било напразно и че трябва да отида до най-близкия клон на някоя банка, за да платя първо таксата за регистрация. Изчезнах в жежката мараня на първата пряка. Но в чантата си вече имах надлежно записани адрес на банка, номер на сметка и име на учреждение, които чакаха моите нещастни 60 лева, с които давах разрешението си на държавата по-нататък да ми иска с повод и без повод всякакви данъци и задължения. 


Подминах Музикалния театър и погледът ми, присвит дори зад тъмните очила, зашари по отблясъците на множеството рекламни табели, покрай които минавах. Не след дълго намерих търсената врата, на която имаше надпис „климатик”, и влязох в измамната прохлада на банката. Попълних си вносната бележка и примиренчески застанах на касата. Докато жената зад гишето си щракаше нещо по клавиатурата на компютъра, аз, както ми стана навик по учрежденията, се заех да изучавам в детайли интериора, разположението на мебелите, цвета на боята на стените, марките на мониторите, докато това се сля в пъстър поток без значение и ми се прииска да ме гушнеш, да ме изведеш от моя свят, да ми покажеш моста към твоя. Потръпнах при мисълта, че твоят свят е точно толкова виртуален колкото и моят. Тогава от какво зависеше пресечната точка между двата? От силата ни да променяме своите светове и да ги интегрираме в други? Кога може да стане това? 


Погледът ми спря върху купчина рекламни флайъри за банков кредит върху лавицата на касата, където чаках да ми обработят документите. Издърпах един цветен лист, на който имаше снимка на усмихнати мъж и жена, които се бяха излегнали на слънчеви шезлонги пред необятно синя морска вода и се гледаха нежно. Втренчих се в изображението. Мъжът много приличаше на теб на външен вид. Толкова много, че неволно погалих снимката. Отместих поглед към касиерката, която нещо ме питаше, но аз не я чувах. Погледнах отново флайъра. Най-отгоре имаше щедър надпис: ”Когато решиш!” 




...






Наистина взех да се чудя къде се намирам по пътя. Силата никога не ме е напускала, но сега се замислих дали тя не е опасна, за тези които са твърде близо до мен... 

Отбягването на празните форми, разрушаването им и паленето на огън с останките, за да се посгрея насред пустинята, са действия, чието тайнство сърцето ми познава отдавна. Лицето ми е обрулено, но все по-нежно от това, а очите... те ми показват инфрачервени значения в привидната многопластовост на света ни, човешкия. Знам, че инструментът на съществуването ни е възприятието и съм спокойна, че той не може да бъде изгубен /дори след смъртта/, а само видоизменян според безкрайните вариации на опита и според предпочитанията... За последните сами носим отговорност. Контролът върху предпочитанията е нещо, което се овладява, за да се измъкнем от хаоса и болките на ежедневието или пък да ги предизвикаме с цената на определено преживяване. Въпрос на избор. Или на друга, по-дълбока причина, която избира вместо нас... 

Когато мисля за теб или те целувам, предпочитам да се отдам напълно на тази реалност, една отделна реалност – само за нас двамата. Затварям всички входни пунктове и натрапниците остават отвън. Но ми трябва и твоето съгласие, подкрепа и желание. Без твоето участие реалността е половинчата; границите се пропукват и чувствам как ме дебнат сенките на твоя свят; или направо ми крещят в лицето, че си позволявам твърде много. 

Търся те с поглед, но ти вече си зает със скърпването на пролуките между двата свята, гърчейки се от болката на несъвместимостта им. Страдаш, а аз чакам сама... 

Понякога изчезваш напълно и дори не мога да те прегърна. Какво да правя? Да продължа ли да удържам половината на нашия свят? Сънищата ми показват, че съм на крачка от умението да удържам цяла реалност. Чудя се дали го искам. Силата ми позволява да се справям със сенките, но искам да чувствам дъха на любовта ти, радостта от съкровеното докосване; да изпращаме нашите залези и посрещаме нашите изгреви заедно; твоите ръце да галят сърцето ми и от това да стават златни и плодородни. Да греят очите ти и това да прави устойчив нашият свят. Да бъдат вълшебни словата ни, съграждайки пътя, който изживяваме заедно; да можем да минаваме отвъд, без това да ни убива. Мисля, че още съм жива. Потърси ме. На нашия бряг. 


Писмо

Лукс сред руини. Някога и руините са били лукс. 

Преходността е условие на това съществуване. 

*** 

Жълто-зелените чадъри по ивицата на плажа са като калейдоскоп, който не успява да ми привлече вниманието. Блуждая, защото съзнанието ми е заето само с това да повтаря рисунъка на лицето ти – ясно открояващо се както винаги. 

Скрих се зад паравана на безсънието от тези дни и така си осигурих алиби за меланхоличното си настроение... 

Докъде бях стигнала – да, устните! – долната малко по-голяма и овална, спомням си вкуса й. Извивката на профила, скулите – искам пак да ги целувам. Хаотично връщам различни спомени: на една пейка в парка; пред басейна в подножието на зелен хълм; моста, който дълго търсихме в друга посока; костенурките, червеникавите скали и прежурящото слънце; една река на границата с детството; крадците на целувки, пътуващи само двамата неизвестно накъде, но заедно... 

Сбогом


Искам да напиша всички неща, които харесвам в теб, с които си уникален и различен за мен, които са ми дарили чудесни мигове и за които искам да ти благодаря. Едва ли ще мога да напиша всичко, вероятно нищо няма да мога да изрека, но все пак: 

Много харесвам и уважавам в теб женската енергия, нежността, чувствителността, грижата и проникновението. Интуицията, лакмуса и трансформацията на виденията от онази в тази реалност, творческото абстрактно и живително описание на преживяванията, черния хумор, горчивата прецизност, бързия интелект, невиждащия поглед, широтата на възприятията, свързването на веригите от еквивалентности. Обожанието и умението да покажеш на другия значимото в него, така че да се чувства уверен и да изразява точно себе си. 

Благодаря ти за музиката и стиховете, за разказите и сентенциите, за сънищата и тълкуванията, за блестящата аура на поднесените дарове, за признателността и грижата. Благодаря ти за всичко гореописано /и за това, което съм пропуснала/, което съм преживяла с теб. Благодаря за всички докосвания на любовната същност - минали, сегашни и бъдещи. Благодаря ти! Сбогом!

Реалност

Бенката на дясното ми коляно ми се стори по-черна от всякога. Обичах един мъж. Сърцето ми беше прозрачно за останалите. Те се оглеждаха и съответно харесваха или не харесваха образа си. Поръчваха си вино или гладуваха до припадък. Зелените ми очи попиваха красотата на мига и от това ставаха още по-зелени. Бенката бележеше най-еротичното място според мен – коляното и началото на бедрото – една бяла невинност. Разказите ми за смъртта караха фантазиите на мъжете да се опъват като ластик и да се губят безвъзвратно в пространството. Чудех се дали вечер гледат в очите жените си, така както гледаха моите очи!
Зелените хълмове отсреща ме привличаха почти колкото интелекта на мъжа на средна възраст – зрял и целенасочен, но загубил завинаги свежестта на безразсъдната младост. Движенията му са леко уморени, но уверени и винаги ефективни. Голотата на тялото ми ги прави насечени, търсещи и питащи. Младостта задава въпроси, на които той не може да отговори – за пръв път от много време. Законите са други на тази вселена. Гост завърнал се от бъдещето. Нежността ми го приковава и същевременно обрича. Смъртта е неизбежна и дори скоропостижна за него - тук неумолимостта на миналото му – моето бъдеще – ще го погуби със страшна сила. Цената на едно младо докосване. Живецът на смъртта e израстването.
Опитвам се да го предупредя, че сливането само ще ускори смъртта. Той го знае, но упорства. Възбужда ме. Гали ме нежно. Аз владея всички закони. Аз съм вселената, която съм. Любовта ми е силата. Разтварям се и избухвам. Вихърът го поглъща необратимо. Той знае последствията, но се наслаждава на предсмъртните си еротични пориви.
Усмивката ми го ослепява. Сърцето ми е тъжно, защото е лобното му място. По негово желание и с моето дихание на живота. Младостта ми го възбужда и фиксира за дълго, по-дълго от безопасното, в мястото на неговия край.

петък, 7 май 2010 г.

Да бъде или да не бъде


Призрачното спокойствие на колежа не успя да ме отпусне. Вечерта се спусна нежно и предостави своите звездни светове на тези, които могат да ги достигнат. Магистър Магически изкуства щеше да пише от утре в дипломата ми. Какво значение имаше. Налегна ме носталгия и някакъв копнеж... Мислех за Идалго. Колежанската магия беше прекрасно, истинско преживяване и с него се отдавахме на лунни заклинания със страст и сила, която се подхранваше от взаимността на погледите ни. Беше от хората, които посещават моите сънища в ореола на закрилник. Безнадежден романтик, който пазеше някаква своя тайна.  Белотата на неговата сила ме караше да разбирам, че съм защитена и едновременно свободна, без да му дължа нещо. Любовта му беше като въздух, огън, вода и земя, лъчисто споени от Духа. Той ми даваше всичко каквото пожелая, но без едно – не можех да го имам във физическия смисъл, не можехме да се любим.




Традицията


Пристигна в неговия град с идеята, че когато е по-близо до естествената му среда ще го разбира по-лесно. Стажът в адвокатската кантора беше просто формата на битието й за пред консервативните възгледи на жителите на малкия град, където всеки познава всеки. Знаеше, че тесните дънки и лекотата, с която води разговори с непознати, тук ще смущават патриархалната атмосфера. Затова си върза косата на дълга опашка и метна в куфара повечко поли до коляното. Колкото до цигарите – е, и жените пушеха понякога. Освен това джогинга в неделя беше задължителен и с това компромис нямаше да направи. Слезе от автобуса и се огледа. Въпреки пролетното слънце, времето сякаш беше замряло.