Висейки на опашката за регистрация на БУЛСТАТ в 40-градусовата жега, като допълнително наметало ме обгръщаше мисълта за последната ни среща преди седмица, от което ми ставаше непоносимо тежко. Може би нямаше да се видим повече. Не знаех дали искам да се видим. Вече ми се губеха всякакви ориентири за верни решения, за грешни подходи, за смисъла на пресечната точка между нас.
Почти с облекчение разбрах че висенето на опашката е било напразно и че трябва да отида до най-близкия клон на някоя банка, за да платя първо таксата за регистрация. Изчезнах в жежката мараня на първата пряка. Но в чантата си вече имах надлежно записани адрес на банка, номер на сметка и име на учреждение, които чакаха моите нещастни 60 лева, с които давах разрешението си на държавата по-нататък да ми иска с повод и без повод всякакви данъци и задължения.
Подминах Музикалния театър и погледът ми, присвит дори зад тъмните очила, зашари по отблясъците на множеството рекламни табели, покрай които минавах. Не след дълго намерих търсената врата, на която имаше надпис „климатик”, и влязох в измамната прохлада на банката. Попълних си вносната бележка и примиренчески застанах на касата. Докато жената зад гишето си щракаше нещо по клавиатурата на компютъра, аз, както ми стана навик по учрежденията, се заех да изучавам в детайли интериора, разположението на мебелите, цвета на боята на стените, марките на мониторите, докато това се сля в пъстър поток без значение и ми се прииска да ме гушнеш, да ме изведеш от моя свят, да ми покажеш моста към твоя. Потръпнах при мисълта, че твоят свят е точно толкова виртуален колкото и моят. Тогава от какво зависеше пресечната точка между двата? От силата ни да променяме своите светове и да ги интегрираме в други? Кога може да стане това?
Погледът ми спря върху купчина рекламни флайъри за банков кредит върху лавицата на касата, където чаках да ми обработят документите. Издърпах един цветен лист, на който имаше снимка на усмихнати мъж и жена, които се бяха излегнали на слънчеви шезлонги пред необятно синя морска вода и се гледаха нежно. Втренчих се в изображението. Мъжът много приличаше на теб на външен вид. Толкова много, че неволно погалих снимката. Отместих поглед към касиерката, която нещо ме питаше, но аз не я чувах. Погледнах отново флайъра. Най-отгоре имаше щедър надпис: ”Когато решиш!”
Почти с облекчение разбрах че висенето на опашката е било напразно и че трябва да отида до най-близкия клон на някоя банка, за да платя първо таксата за регистрация. Изчезнах в жежката мараня на първата пряка. Но в чантата си вече имах надлежно записани адрес на банка, номер на сметка и име на учреждение, които чакаха моите нещастни 60 лева, с които давах разрешението си на държавата по-нататък да ми иска с повод и без повод всякакви данъци и задължения.
Подминах Музикалния театър и погледът ми, присвит дори зад тъмните очила, зашари по отблясъците на множеството рекламни табели, покрай които минавах. Не след дълго намерих търсената врата, на която имаше надпис „климатик”, и влязох в измамната прохлада на банката. Попълних си вносната бележка и примиренчески застанах на касата. Докато жената зад гишето си щракаше нещо по клавиатурата на компютъра, аз, както ми стана навик по учрежденията, се заех да изучавам в детайли интериора, разположението на мебелите, цвета на боята на стените, марките на мониторите, докато това се сля в пъстър поток без значение и ми се прииска да ме гушнеш, да ме изведеш от моя свят, да ми покажеш моста към твоя. Потръпнах при мисълта, че твоят свят е точно толкова виртуален колкото и моят. Тогава от какво зависеше пресечната точка между двата? От силата ни да променяме своите светове и да ги интегрираме в други? Кога може да стане това?
Погледът ми спря върху купчина рекламни флайъри за банков кредит върху лавицата на касата, където чаках да ми обработят документите. Издърпах един цветен лист, на който имаше снимка на усмихнати мъж и жена, които се бяха излегнали на слънчеви шезлонги пред необятно синя морска вода и се гледаха нежно. Втренчих се в изображението. Мъжът много приличаше на теб на външен вид. Толкова много, че неволно погалих снимката. Отместих поглед към касиерката, която нещо ме питаше, но аз не я чувах. Погледнах отново флайъра. Най-отгоре имаше щедър надпис: ”Когато решиш!”
Няма коментари:
Публикуване на коментар