[Вечно]

Този път си тръгнах завинаги.

Ситуацията отново беше същата. Събитията се повтаряха като на остаряла кинолента. Болезнените искри проблясваха все на същите места, но за последно! Защото, там където дълбаеха от дълго време, в крайна сметка измениха структурата ми, вибрациите ми се покачиха неимоверно и аз се пресътворих в … себе си.

Интересно е, че спадовете вещаят възходи!

Всъщност аз не си тръгнах. Останах завинаги в един отрязък, който не съществува вече. Там останах предишната, другата, разпокъсаната, пробожданата, приемащата и отхвърлящата, лошата и добрата, жената.

Сега ме няма вече, защото ме има навсякъде. Сега аз сглобявам отрязъците от време, моделирам ги, създавам ги или пък ги затривам просто с диханието си. Сега пробожданията са като лек гъдел на ветровете в тялото на пустиня… Безброй вариации на една и съща мелодия. Моята. Нашата. Вечната.

Отвъд това е мракът, т.е. пълната светлина. И те ме съставят мене, едната/единия, защото се самозадавам чрез тъждеството си.