Реалност

Бенката на дясното ми коляно ми се стори по-черна от всякога. Обичах един мъж. Сърцето ми беше прозрачно за останалите. Те се оглеждаха и съответно харесваха или не харесваха образа си. Поръчваха си вино или гладуваха до припадък. Зелените ми очи попиваха красотата на мига и от това ставаха още по-зелени. Бенката бележеше най-еротичното място според мен – коляното и началото на бедрото – една бяла невинност. Разказите ми за смъртта караха фантазиите на мъжете да се опъват като ластик и да се губят безвъзвратно в пространството. Чудех се дали вечер гледат в очите жените си, така както гледаха моите очи!

Зелените хълмове отсреща ме привличаха почти колкото интелекта на мъжа на средна възраст – зрял и целенасочен, но загубил завинаги свежестта на безразсъдната младост. Движенията му са леко уморени, но уверени и винаги ефективни. Голотата на тялото ми ги прави насечени, търсещи и питащи. Младостта задава въпроси, на които той не може да отговори – за пръв път от много време. Законите са други на тази вселена. Гост завърнал се от бъдещето. Нежността ми го приковава и същевременно обрича. Смъртта е неизбежна и дори скоропостижна за него - тук неумолимостта на миналото му – моето бъдеще – ще го погуби със страшна сила. Цената на едно младо докосване. Живецът на смъртта e израстването.

Опитвам се да го предупредя, че сливането само ще ускори смъртта. Той го знае, но упорства. Възбужда ме. Гали ме нежно. Аз владея всички закони. Аз съм вселената, която съм. Любовта ми е силата. Разтварям се и избухвам. Вихърът го поглъща необратимо. Той знае последствията, но се наслаждава на предсмъртните си еротични пориви.

Усмивката ми го ослепява. Сърцето ми е тъжно, защото е лобното му място. По негово желание и с моето дихание на живота. Младостта ми го възбужда и фиксира за дълго, по-дълго от безопасното, в мястото на неговия край.