Да бъде или да не бъде

Призрачното спокойствие на колежа не успя да ме отпусне. Вечерта се спусна нежно и предостави своите звездни светове на тези, които могат да ги достигнат. Магистър Магически изкуства щеше да пише от утре в дипломата ми. Какво значение имаше. Налегна ме носталгия и някакъв копнеж... Мислех за Идалго. Колежанската магия беше прекрасно, истинско преживяване и с него се отдавахме на лунни заклинания със страст и сила, която се подхранваше от взаимността на погледите ни. Беше от хората, които посещават моите сънища в ореола на закрилник. Безнадежден романтик, който пазеше някаква своя тайна.  Белотата на неговата сила ме караше да разбирам, че съм защитена и едновременно свободна, без да му дължа нещо. Любовта му беше като въздух, огън, вода и земя, лъчисто споени от Духа. Той ми даваше всичко каквото пожелая, но без едно – не можех да го имам във физическия смисъл, не можехме да се любим.




Имаше някаква невидима бариера, която нито аз, нито той можеше да прекрачи. Въпреки силата ни. За мен оставаше загадка тази карма. Той никога не разкри причината.
Пълнолуние във Водолей. Полунощни самодиви в блестящи феерии танцуваха сред шатри от цветя и треви. Празнувахме нашето завършване. Тиха музика се лееше и преплиташе със звън от кристал и смях, отекващ в звездната омая. Танцувахме, танцуваха и сенките. Любовни билета извиваха ароматен дим. Наслада. Пророчества. Безвремие.

Тръгнах към моята стая. Бях сама, но копнежът ме преследваше и се виеше като сребърна мараня около мен. Майка ми ме посрещна в градината със загадъчна усмивка, като ми подаде чаша тъмно вино. Не се изненадах. Винаги знаех кога ще се появи моята майчица. Тя ме бе научила да уважавам и работя със Силата. Отпих. Тръпчив вкус. „Искаш ли да го имаш тази нощ?” Изглежда забеляза изумлението в погледа ми. „Знаеш, че не може. Той не би престъпил границата.” Източен вятър погали страните ми и се заигра в косата ми... Тя ми подаде още една чаша – рубинено вино с бяла луна, кротко потрепваща на повърхността му. „Повикай го. Нека го изпие. И ще имаш една нощ, само една нощ, с него.” Потръпнах. Замая ми се погледът. Предвкусих среброто в нашата наслада.  „Но! Трябва да знаеш, че щом види първия слънчев лъч в зеницата си  - ще забрави. Той никога няма да си спомни, че е бил твой. А ти ще носиш спомена сама.” Помръкнах. Проряза ме. Не исках тази цена. Не исках. Знаех, че майка ми поднасяше подарък, какъвто само тя можеше да направи. Погали ме по златистите къдрици и ме загледа изпитателно. Колебанието пропълзя от петите ми нагоре към бедрата, изви се около талията ми като нежна ръка и се разстла като чувство докъдето ми видеше погледът. Съгласих се с тъга. Кимнах и взех рубинената течност. Обърнах се наляво, където лек ветрец подухваше призрачна люлка, изплетена от бръшлян, комунига и бяла органза. Залюлях се и се отпуснах. Източният вятър се усили, раздипли дългата ми коса и се спусна по раменете ми... Затворих очи и нежността ми се понесе към луната. Повиках го. Извисих стонове от тишина, копнеж и звездна сила... Любовна и трептяща, лунната енергия се впи обратно в сърцето ми. Облякох тъгата в безумие, за да не я разпознае.

Идалго се появи, усмихнат и сияещ. Синият му поглед ме прониза. Загледа се в мен и видя красотата - за кой ли път. Поколеба се. После пристъпи и ме прегърна. Забелязах неясна въпросителна в очите му. Но тя бързо се разми и отстъпи място на копнеж. Учудването му преля във възбуда, която не можа да овладее. Подадох му чашата и той отпи. Странно, стори ми се, че няма значение дали ще отпие... Гледаше ме жадно. Колко много желаех да видя този поглед поне веднъж. Мълчахме. Усетих дъхави устни върху голото си рамо. Бели ръце, които разпиляват златистия поток на косата ми. Бленувани мигове. Пълнота. Взе ме в обятията си и се сляхме страстно, шеметно, безпаметно...

Бях направила сребърен кръг около нас. Останахме в него. Пълнолунието се стопи.

Отворих очи. Бях сама в стаята си. Взрях се в кристалната чаша. Добавих чемерика и допих течността. „Да бъде!” Огнена тръпка премина през цялото ми същество. Изгори ме отвътре. Разля спомена от нощта с Идалго и го преля в кръвта ми. Остана там завинаги. Нямаше да забравя. Той също. Трябваше да се науча да живея без да го виждам повече. Поне до смъртта. Когато щях да се върна отново.