Писмо

Лукс сред руини. Някога и руините са били лукс. 

Преходността е условие на това съществуване. 

*** 

Жълто-зелените чадъри по ивицата на плажа са като калейдоскоп, който не успява да ми привлече вниманието. Блуждая, защото съзнанието ми е заето само с това да повтаря рисунъка на лицето ти – ясно открояващо се както винаги. 

Скрих се зад паравана на безсънието от тези дни и така си осигурих алиби за меланхоличното си настроение... 

Докъде бях стигнала – да, устните! – долната малко по-голяма и овална, спомням си вкуса й. Извивката на профила, скулите – искам пак да ги целувам. Хаотично връщам различни спомени: на една пейка в парка; пред басейна в подножието на зелен хълм; моста, който дълго търсихме в друга посока; костенурките, червеникавите скали и прежурящото слънце; една река на границата с детството; крадците на целувки, пътуващи само двамата неизвестно накъде, но заедно... 

Обикалям залива и скалите, които могат да се видят от височината на Стария град. Вторачила съм се в каменните зидове на къщите и калдъръмените настилки на малките улички, които изобилстват наоколо и се опитвам да открия твои стъпки. Пълно безумие – не знам кога, нито къде, но чувствам и улавям твои възприятийни точки от това място. Мога да се закълна коя глинена саксия, поставена на каменен перваз си харесал или каква траектория на пръските от разбиващата се в скалите вода са привлекли погледа ти и са те карали да ги съзерцаваш. Да, наистина имаше мигове когато знаех, че гледам през твоите очи. Очите! Този за секунди втренчен в лицето ми поглед, който разраства чувствени потоци към тялото ми – докосва ме нежно, за кратко, някъде дълбоко навътре и оставя диря, следа, спомен, любов. 

Повтарям маршрута на обиколката си из Стария град при различен интензитет на светлината, по различно време от деня и нощта – гледката е великолепна, мирисът солен, а шумът на прибоя – меланхоличен. Няма отърване от тъгата – тези дни ми е постоянна спътница, която не се и опитвам да изгоня. Даже разговаряме и сценарият е все един и същ – знам, че те има и искам да съм до теб. Искам и други неща, но тях не ги споделям, защото не са в периметъра на тъгата, а на едно друго чувство. 

Понякога ме спохождат и безнадеждности от типа „къде ще му излезе краят” или „внимание! знак – задънена улица”. Но аз съм спокойна, че това са само фльонги на рациото, с които то се кичи до пресищане. Дори мога да поема вината, че търся място за отстъпление в едни по-фундаментални (метафизични) истини, щом друг изход няма. Или може би въобще изходи не съществуват? Та по въпроса за вината – май не мога да я поема цялата, множко ми идва, макар че невинните с какво са виновни? 

Това отклонение не ми допада особено, така че се връщам на усещането за взаимност, което имам с теб. Пълнота и хармония на възприятието и обмена – ние наистина сме късметлии, че можем да го изпитаме. Фантастично е и е любовно. 

Настроението ми ескалира, защото днес ще правя снимки (сякаш си до мен). След дъжда и вятъра града свети, окъпан в ярко слънце или проблясващ от нощни светлини – гирляндите на лятото. 

Откривам безброй стъпки. В някои мога да стъпя защото са ми по мярка; други – просто напомнят за миналото или за чуждо бъдеще. Вече се разхождам с удоволствие, дишам с морето и оставям цветната глъчка да се рее неангажиращо около мен. Най-после се слях с ритъма на това място, толкова далеч от теб. Но то си остава като едно пъстро виенско колело – купуваш си билет и се оставяш на летния водовъртеж докато изтече определеното време за това. 

После идва есента. Толкова я обичам (като теб)! Но сега я чакам с различно вълнение – искам да видя ще се изпълнят ли предсказанията на взаимността ни в красотата на ранните септемврийски точки на пресичане. Нямам планове и това е толкова вълнуващо и отпускащо едновременно. Засилва ми се усещането, че участвам в един грандиозен експеримент на духа си и аз, като част от него, също мога да си позволя да експериментирам. Това ми носи чувство на свобода и безкрайни възможности за избор. 

Нещо в мен се е променило, почти незабележимо, но все пак си давам сметка, че е така. Имам усещането за прогресивно придвижване, доближаване, докосване до едно вече избрано човешко предназначение, макар и забулено в някаква розова мъгла от вероятности... Розова е защото съм късметлия и съм програмирана да успея, да защитя задачата на своя живот. В последното никога не съм се съмнявала. Дали такива хора ги наричат оптимисти? 

Знам, че с теб ми предстои едно пътуване, което сигурно много съм искала. Познавам когато някой подобно на мен се лута между двете крайности на възприятието и разбирането в този краен свят. Колкото и да е странно, това ме изпълва с усещане за хармония – пътуването с теб е великолепно, желано и може би надграждащо нещо в развитието на човешките ни проявления. В това отношение интуицията ми е безпогрешна. Всъщност последната никога не греши. Единственото условие е ние да сме в подходяща кондиция, за да я ползваме като пълноценен инструмент на същността си. 

Чудя се дали да зарежа писането някъде тука. И без това ти предлагам само фрагмент от мисловния си поток, при това съвсем оскъден и недодялан, не поради липса на чувства, а поради несъвършения инструмент на изразяването им. Думи, думи... 

Всичко останало ти изпращам по невидимите нишки, изобилстващи помежду нас. 

P.S. Слушайки чужда реч по плажа се улавям (за пръв път в живота си), че тя ми носи някакво емоционално раздвижване и мисли за твоите корени. Повече от всякога съм провокирана да се интересувам от една чужда култура, защото знам че си част от нея. Иска ми се да проникна безследно до сърцевината ти и там да се разтворя. Да се докосна, чрез теб като емоционален мост, до мироглед, който въобще не познавам, но който сигнално свети, за да ми напомни, че си заченат някъде в неговите граници. 

Интересът ми почти граничи с възторг от сливането помежду ни, което ме интегрира в твоя свят или просто създава свят за нас двамата.