Мост

Някога ветровете са я отвяли на пропукан мост – мост между световете. Световете нямали друга пресечна точка, освен моста, за който никой дотогава не се грижел. Сега тя беше Пазителката на моста и знаеше всяка негова жилка, камъче или свръзка. Пукнатините му обаче ставаха все по-големи и застрашителни, а тя нямаше магическа пръчка, за да ги поправи. Ветровете бяха забравили да й кажат вълшебните думи и въобще я бяха забравили от векове. На всеки бряг се вихреха бури, които не искаха и да чуят една за друга, а мостът се пропукваше все повече. Пазителката не можеше да живее в нито един от световете, но те можеха да се срещат единствено в нейно лице. Затова ветровете бяха изваяли съвършено лицето й. Очите трябваше да могат да виждат невидимото, когато гледаш от едната посока към другата. Тя беше очите на тези, които искат да видят картини от другия свят, тя беше и сърцето, за да могат да почувстват любовта на сливането… Всеки свят имаше свои закони и само смътна интуиция за съществуването на другите. Никой не можеше да премине моста без да заплати с живота си, такъв какъвто го разбираше. Пазителката можеше да помогне на желаещите, като ги подготви за точката на трансформацията - тя можеше да се осъществи само през моста. Случваше се непрекъснато да има преминаващи от едната страна на другата, но те не го правеха по собствено желание, а поради закона на еволюцията. Тогава Пазителката им помагаше да осъществят по-лесно прехода. Все пак нещо се променяше, нещо между световете и отвъд тях. Тя го усещаше, защото беше част от всичко. Една ранна утрин мъглите над моста станаха необичайно гъсти. Тътени се носеха отдалеч и чувствата губеха посоката си. Пазителката разбра, че днес ще се случи нещо. Световете променяха измеренията си, законите вече не бяха валидни, тълпи преминаващи се губеха като стада в пустиня. Внезапно мостът се разтресе, на мястото на пукнатините започнаха да се появяват дупки. Разкъсваше се връзката между световете. Пазителката се замисли това ли беше краят или беше началото. Какво можеше да направи, след минути вече нямаше да има какво да опази. Застана по средата на разпокъсания мост и призова ветровете, които я бяха създали. Мъглите се сгъстиха. Задуха вятър. Безкрайната й коса се разпиля в четирите посоки. Усещаше приближаващото присъствие на създателите. Нежното й тяло се изпълни с предчувствие. Пророчеството на Карма се беше сбъднало, световете губеха пресечната си точка, а с това губеха самите себе си. Ветровете се отзоваха на молитвата на Пазителката. Тя почувства мисъл в главата си. “Ти си Пазителката, ти трябва да решиш. Мостът е в твоя власт.” Никога не й беше хрумвало, че тя има властта да удържа точката на трансформиране, на преход между вселените. Властта – трябваше да реши дали да я ползва. Но какво друго би могла да прави, тя е Пазителката, за това е създадена. Кимна към създателите. Предчувствието се плъзна по всички нива на съзнанието й. Нежното й тяло стана изключително здрава вибрационна връзка, засия, удължи се. Красивите й ръце, косата, очите се сливаха и бавно изчезваха. Трансформираха се. Мъглата покри всичко, а вятърът свистеше ожесточено. После всичко утихна. Настъпи тишина. Денят отстъпваше на нощта със златисти реверанси. Между световете величествено се издигаше мост. Мост със сърце.