На J.

Чувствам се като абстрактна запетая, необходимо изпълняваща предназначението си някъде в безкрая на необозримите вселенски нишки, тъчащи твоите и моите мисли в причинно-следствена конфигурация. Някога, някъде – без значение. Имената? И те са временни – навяват само носталгия. Моля те, разходи се с мен по улиците на тъгата.

Макар и с чужд адрес, тъгата ти ме улучва копнежно. Настръхвам в чуждата кожа - от чувства – карти раздадени за друга игра. Тежичко е – дали да продължа? Колебанието не е от страх за поносимост, а напротив - искам да изпия чашата до дъно и капчица да не разпилея на халост.

Разтворих се… следвам потока на твоите чувства. А те се проектират върху мен с точните координати на твоите пробождания… Хора, образи, идеи препускат мълниеносно по белия лист на душата ми - твоята.  Наслаждавам се… не искам да свършва. Подари  ми остатъка от разходката.

Тост

Това не е моят тост, но все пак - наздраве:

празнувам когато сърцето ти празнува!

Сега - не бъдеще от спомени - само то е от значение!

Сега съм по-истинска от всякога,

затова и пожеланията ми са такива:

където и да си, и аз съм там, щом свободата ни събира!

Мост

Някога ветровете са я отвяли на пропукан мост – мост между световете. Световете нямали друга пресечна точка, освен моста, за който никой дотогава не се грижел. Сега тя беше Пазителката на моста и знаеше всяка негова жилка, камъче или свръзка. Пукнатините му обаче ставаха все по-големи и застрашителни, а тя нямаше магическа пръчка, за да ги поправи. Ветровете бяха забравили да й кажат вълшебните думи и въобще я бяха забравили от векове. На всеки бряг се вихреха бури, които не искаха и да чуят една за друга, а мостът се пропукваше все повече. Пазителката не можеше да живее в нито един от световете, но те можеха да се срещат единствено в нейно лице. Затова ветровете бяха изваяли съвършено лицето й. Очите трябваше да могат да виждат невидимото, когато гледаш от едната посока към другата. Тя беше очите на тези, които искат да видят картини от другия свят, тя беше и сърцето, за да могат да почувстват любовта на сливането… Всеки свят имаше свои закони и само смътна интуиция за съществуването на другите. Никой не можеше да премине моста без да заплати с живота си, такъв какъвто го разбираше. Пазителката можеше да помогне на желаещите, като ги подготви за точката на трансформацията - тя можеше да се осъществи само през моста. Случваше се непрекъснато да има преминаващи от едната страна на другата, но те не го правеха по собствено желание, а поради закона на еволюцията. Тогава Пазителката им помагаше да осъществят по-лесно прехода. Все пак нещо се променяше, нещо между световете и отвъд тях. Тя го усещаше, защото беше част от всичко. Една ранна утрин мъглите над моста станаха необичайно гъсти. Тътени се носеха отдалеч и чувствата губеха посоката си. Пазителката разбра, че днес ще се случи нещо. Световете променяха измеренията си, законите вече не бяха валидни, тълпи преминаващи се губеха като стада в пустиня. Внезапно мостът се разтресе, на мястото на пукнатините започнаха да се появяват дупки. Разкъсваше се връзката между световете. Пазителката се замисли това ли беше краят или беше началото. Какво можеше да направи, след минути вече нямаше да има какво да опази. Застана по средата на разпокъсания мост и призова ветровете, които я бяха създали. Мъглите се сгъстиха. Задуха вятър. Безкрайната й коса се разпиля в четирите посоки. Усещаше приближаващото присъствие на създателите. Нежното й тяло се изпълни с предчувствие. Пророчеството на Карма се беше сбъднало, световете губеха пресечната си точка, а с това губеха самите себе си. Ветровете се отзоваха на молитвата на Пазителката. Тя почувства мисъл в главата си. “Ти си Пазителката, ти трябва да решиш. Мостът е в твоя власт.” Никога не й беше хрумвало, че тя има властта да удържа точката на трансформиране, на преход между вселените. Властта – трябваше да реши дали да я ползва. Но какво друго би могла да прави, тя е Пазителката, за това е създадена. Кимна към създателите. Предчувствието се плъзна по всички нива на съзнанието й. Нежното й тяло стана изключително здрава вибрационна връзка, засия, удължи се. Красивите й ръце, косата, очите се сливаха и бавно изчезваха. Трансформираха се. Мъглата покри всичко, а вятърът свистеше ожесточено. После всичко утихна. Настъпи тишина. Денят отстъпваше на нощта със златисти реверанси. Между световете величествено се издигаше мост. Мост със сърце.

Когато решиш

Висейки на опашката за регистрация на БУЛСТАТ в 40-градусовата жега, като допълнително наметало ме обгръщаше мисълта за последната ни среща преди седмица, от което ми ставаше непоносимо тежко. Може би нямаше да се видим повече. Не знаех дали искам да се видим. Вече ми се губеха всякакви ориентири за верни решения, за грешни подходи, за смисъла на пресечната точка между нас. 


Почти с облекчение разбрах че висенето на опашката е било напразно и че трябва да отида до най-близкия клон на някоя банка, за да платя първо таксата за регистрация. Изчезнах в жежката мараня на първата пряка. Но в чантата си вече имах надлежно записани адрес на банка, номер на сметка и име на учреждение, които чакаха моите нещастни 60 лева, с които давах разрешението си на държавата по-нататък да ми иска с повод и без повод всякакви данъци и задължения. 


Подминах Музикалния театър и погледът ми, присвит дори зад тъмните очила, зашари по отблясъците на множеството рекламни табели, покрай които минавах. Не след дълго намерих търсената врата, на която имаше надпис „климатик”, и влязох в измамната прохлада на банката. Попълних си вносната бележка и примиренчески застанах на касата. Докато жената зад гишето си щракаше нещо по клавиатурата на компютъра, аз, както ми стана навик по учрежденията, се заех да изучавам в детайли интериора, разположението на мебелите, цвета на боята на стените, марките на мониторите, докато това се сля в пъстър поток без значение и ми се прииска да ме гушнеш, да ме изведеш от моя свят, да ми покажеш моста към твоя. Потръпнах при мисълта, че твоят свят е точно толкова виртуален колкото и моят. Тогава от какво зависеше пресечната точка между двата? От силата ни да променяме своите светове и да ги интегрираме в други? Кога може да стане това? 


Погледът ми спря върху купчина рекламни флайъри за банков кредит върху лавицата на касата, където чаках да ми обработят документите. Издърпах един цветен лист, на който имаше снимка на усмихнати мъж и жена, които се бяха излегнали на слънчеви шезлонги пред необятно синя морска вода и се гледаха нежно. Втренчих се в изображението. Мъжът много приличаше на теб на външен вид. Толкова много, че неволно погалих снимката. Отместих поглед към касиерката, която нещо ме питаше, но аз не я чувах. Погледнах отново флайъра. Най-отгоре имаше щедър надпис: ”Когато решиш!” 

...

Наистина взех да се чудя къде се намирам по пътя. Силата никога не ме е напускала, но сега се замислих дали тя не е опасна, за тези които са твърде близо до мен... 

Отбягването на празните форми, разрушаването им и паленето на огън с останките, за да се посгрея насред пустинята, са действия, чието тайнство сърцето ми познава отдавна. Лицето ми е обрулено, но все по-нежно от това, а очите... те ми показват инфрачервени значения в привидната многопластовост на света ни, човешкия. Знам, че инструментът на съществуването ни е възприятието и съм спокойна, че той не може да бъде изгубен /дори след смъртта/, а само видоизменян според безкрайните вариации на опита и според предпочитанията... За последните сами носим отговорност. Контролът върху предпочитанията е нещо, което се овладява, за да се измъкнем от хаоса и болките на ежедневието или пък да ги предизвикаме с цената на определено преживяване. Въпрос на избор. Или на друга, по-дълбока причина, която избира вместо нас... 

Когато мисля за теб или те целувам, предпочитам да се отдам напълно на тази реалност, една отделна реалност – само за нас двамата. Затварям всички входни пунктове и натрапниците остават отвън. Но ми трябва и твоето съгласие, подкрепа и желание. Без твоето участие реалността е половинчата; границите се пропукват и чувствам как ме дебнат сенките на твоя свят; или направо ми крещят в лицето, че си позволявам твърде много. 

Търся те с поглед, но ти вече си зает със скърпването на пролуките между двата свята, гърчейки се от болката на несъвместимостта им. Страдаш, а аз чакам сама... 

Понякога изчезваш напълно и дори не мога да те прегърна. Какво да правя? Да продължа ли да удържам половината на нашия свят? Сънищата ми показват, че съм на крачка от умението да удържам цяла реалност. Чудя се дали го искам. Силата ми позволява да се справям със сенките, но искам да чувствам дъха на любовта ти, радостта от съкровеното докосване; да изпращаме нашите залези и посрещаме нашите изгреви заедно; твоите ръце да галят сърцето ми и от това да стават златни и плодородни. Да греят очите ти и това да прави устойчив нашият свят. Да бъдат вълшебни словата ни, съграждайки пътя, който изживяваме заедно; да можем да минаваме отвъд, без това да ни убива. Мисля, че още съм жива. Потърси ме. На нашия бряг. 

Писмо

Лукс сред руини. Някога и руините са били лукс. 

Преходността е условие на това съществуване. 

*** 

Жълто-зелените чадъри по ивицата на плажа са като калейдоскоп, който не успява да ми привлече вниманието. Блуждая, защото съзнанието ми е заето само с това да повтаря рисунъка на лицето ти – ясно открояващо се както винаги. 

Скрих се зад паравана на безсънието от тези дни и така си осигурих алиби за меланхоличното си настроение... 

Докъде бях стигнала – да, устните! – долната малко по-голяма и овална, спомням си вкуса й. Извивката на профила, скулите – искам пак да ги целувам. Хаотично връщам различни спомени: на една пейка в парка; пред басейна в подножието на зелен хълм; моста, който дълго търсихме в друга посока; костенурките, червеникавите скали и прежурящото слънце; една река на границата с детството; крадците на целувки, пътуващи само двамата неизвестно накъде, но заедно... 

Реалност

Бенката на дясното ми коляно ми се стори по-черна от всякога. Обичах един мъж. Сърцето ми беше прозрачно за останалите. Те се оглеждаха и съответно харесваха или не харесваха образа си. Поръчваха си вино или гладуваха до припадък. Зелените ми очи попиваха красотата на мига и от това ставаха още по-зелени. Бенката бележеше най-еротичното място според мен – коляното и началото на бедрото – една бяла невинност. Разказите ми за смъртта караха фантазиите на мъжете да се опъват като ластик и да се губят безвъзвратно в пространството. Чудех се дали вечер гледат в очите жените си, така както гледаха моите очи!

Зелените хълмове отсреща ме привличаха почти колкото интелекта на мъжа на средна възраст – зрял и целенасочен, но загубил завинаги свежестта на безразсъдната младост. Движенията му са леко уморени, но уверени и винаги ефективни. Голотата на тялото ми ги прави насечени, търсещи и питащи. Младостта задава въпроси, на които той не може да отговори – за пръв път от много време. Законите са други на тази вселена. Гост завърнал се от бъдещето. Нежността ми го приковава и същевременно обрича. Смъртта е неизбежна и дори скоропостижна за него - тук неумолимостта на миналото му – моето бъдеще – ще го погуби със страшна сила. Цената на едно младо докосване. Живецът на смъртта e израстването.

Опитвам се да го предупредя, че сливането само ще ускори смъртта. Той го знае, но упорства. Възбужда ме. Гали ме нежно. Аз владея всички закони. Аз съм вселената, която съм. Любовта ми е силата. Разтварям се и избухвам. Вихърът го поглъща необратимо. Той знае последствията, но се наслаждава на предсмъртните си еротични пориви.

Усмивката ми го ослепява. Сърцето ми е тъжно, защото е лобното му място. По негово желание и с моето дихание на живота. Младостта ми го възбужда и фиксира за дълго, по-дълго от безопасното, в мястото на неговия край.