Тя

Изваяно голо тяло, дълга червена коса, покриваща гърдите, обувки, подчертаващи глезена и томове книги... Масивно кресло с мека бежова тапицерия в безкрайна старинна библиотека, осветена от процеждаща се синкаво-бяла светлина; тя е седнала небрежно и чете ... чете книгите на Живота.

Очите и са само екрани, на които се прожектират вечните сценарии на душата... детайли, абстракции, синтези и разпади.

Реалността в безпределните й прочити... 

Сапфир

Събра изгарящите страсти в безоблачната вселена на спомените - отминали прозрачни мигове, останали някъде там в друг свят, който няма нищо общо с тази или онази реалност. Нищо общо, освен сърцето й – единственото основание да съществуват.

Този свят се населяваше от мъжа, който можеше да види бялата извивка на тила й, точно зад ухото, мъжа, който можеше да напише приказка върху изваяния й гръб, мъжа, който можеше да й подари книга, мъжа, който можеше да преброди руските степи, мъжа, който прощаваше всичко, мъжа, който коленичеше, за да събуе обувките й, мъжа, който не я виждаше когато тя стоеше точно пред него и най-вече, мъжа, който се изгубваше в погледа й, прегърнал илюзията за вечност.

Така събрани, спомените се побираха в малкия сапфир на лявата й ръка и проблясваха едва забележимо докато тя шофираше колата си, купуваше плодове, пишеше или се срещаше с приятели из кафенетата.

Истинската сила на сапфирените преживявания обаче се захранваше единствено от нейната енергия, която тялото и насочваше в миналото или в бъдещето, където се случваха.

Понякога си мислеше, че повече няма да и се случат спомените, че е достигнала предела на даровете и сега не и остава друго освен да изследва отново филигранните ръбове на колекцията от изгарящи спомени. Чувстваше се тъжно удовлетворена от монохронността на битието и примирено се готвеше да запише прозата на новия ден, когато сапфира започваше да дава знак с меко сияние, че предстои нов спомен.

Понякога спомените се сливаха с реалността и даже си сменяха местата – безкрайни мигове на щастлива забрава. Друг път й се струваше, че сътворението всъщност е концентрация от безценни спомени в различни точки на намерението. И това донесе покой на душата й, покой, който можеше да изгори разбирането на законите.

Върна се към творческата нишка на моделиране на времето и спокойно се приготви да тъче своята вселена от изгарящи мигове за дните, които и оставаха да го направи.

Какво щеше да остане след нея ли?

Великолепна колекция на опита, проблясваща сапфирено на пръста на лявата ръка на дъщерята на нейната дъщеря.

Денят ни преваля

Денят ни преваля
и пак не сме тези, за които се мислим.
А когато се събудим от дрямката
се оказва, че нощта е настъпила...
и така до другата сутрин!

[Вечно]

Този път си тръгнах завинаги.

Ситуацията отново беше същата. Събитията се повтаряха като на остаряла кинолента. Болезнените искри проблясваха все на същите места, но за последно! Защото, там където дълбаеха от дълго време, в крайна сметка измениха структурата ми, вибрациите ми се покачиха неимоверно и аз се пресътворих в … себе си.

Интересно е, че спадовете вещаят възходи!

Всъщност аз не си тръгнах. Останах завинаги в един отрязък, който не съществува вече. Там останах предишната, другата, разпокъсаната, пробожданата, приемащата и отхвърлящата, лошата и добрата, жената.

Сега ме няма вече, защото ме има навсякъде. Сега аз сглобявам отрязъците от време, моделирам ги, създавам ги или пък ги затривам просто с диханието си. Сега пробожданията са като лек гъдел на ветровете в тялото на пустиня… Безброй вариации на една и съща мелодия. Моята. Нашата. Вечната.

Отвъд това е мракът, т.е. пълната светлина. И те ме съставят мене, едната/единия, защото се самозадавам чрез тъждеството си.

И това сме ние

Bмъkнaxмe се през oтдaвнa зakлючени врати в изоставена cгpaдa - няkoгa с многофунkциoналнo пpeднaзнaчeниe. Импулсът беше твой, но аз гo akтuвupax, а след това гo пое вceпoддъpжaщaтa ми натура. Осветление и лустро нямаше, а само патина на прашното време. Ориентирахме се бeзпoгpeшно, kakтo тoлkoвa много пъти пpeдu, с интуиция и kлeчka запалена емоция. 

А няkoгa myk се пpoжekmupaxa филми, но ние по дemcku нaблюдавахме собствените си пpoжekции eдuн върху дpyг. Buнaгu имахме избор kou места дa заемем, kakmo и този път. Eдuн и същи филм можеше дa се глeдa от няkoлko глeдни тoчkи - времеви и пространствено-чувствени. 

Ние пораснахме, cгpaдaтa заприлича на нeпoддъpжaн монумент. И все пak тя беше убежището от чyждитe очи на kaнонa на eжедневието. Bceku си има тakъв мемоар в сърцето. Но за нас с теб е свойствено дa даваме живот на въображение от минали и бъдeщи желания. Влизахме и излизахме от сърцата си, защото можехме дa си позволим дa не гu циментираме с разбирания и xopcku пpиkaзkи; защото сърцето ни беше Eдно, а временните ни cъpдeчни превъплъщения изгpaждaxa cmpykmypama му. Нещо вечно неуловимо се пpokpaдвaшe и пoняkoгa зървахме бляcъka му в очите си. Toгaвa се разпознавахме със сетиво по-силно и от най-любовното осезание... Това само тишината може дa гo изkажe. 

Нив`ата на вcичkитe ни спомени, минали и бъдeщи, се сляха и образуваха фундaмeнтa на нaй-чoвeшkoтo ни eдuнeнue. Ти прие моите eнepгuu-модeлu, а аз - твоите и отново, за koй ли път, глeдaxмe peжиcьоpckия си дeбют на житейски ekpaн. 

Реалност

Бенката на дясното ми коляно ми се стори по-черна от всякога. Обичах един мъж. Сърцето ми беше прозрачно за останалите. Те се оглеждаха и съответно харесваха или не харесваха образа си. Поръчваха си вино или гладуваха до припадък. Зелените ми очи попиваха красотата на мига и от това ставаха още по-зелени. Бенката бележеше най-еротичното място според мен – коляното и началото на бедрото – една бяла невинност. Разказите ми за смъртта караха фантазиите на мъжете да се опъват като ластик и да се губят безвъзвратно в пространството. Чудех се дали вечер гледат в очите жените си, така както гледаха моите очи!

Зелените хълмове отсреща ме привличаха почти колкото интелекта на мъжа на средна възраст – зрял и целенасочен, но загубил завинаги свежестта на безразсъдната младост. Движенията му са леко уморени, но уверени и винаги ефективни. Голотата на тялото ми ги прави насечени, търсещи и питащи. Младостта задава въпроси, на които той не може да отговори – за пръв път от много време. Законите са други на тази вселена. Гост завърнал се от бъдещето. Нежността ми го приковава и същевременно обрича. Смъртта е неизбежна и дори скоропостижна за него - тук неумолимостта на миналото му – моето бъдеще – ще го погуби със страшна сила. Цената на едно младо докосване. Живецът на смъртта e израстването.

Опитвам се да го предупредя, че сливането само ще ускори смъртта. Той го знае, но упорства. Възбужда ме. Гали ме нежно. Аз владея всички закони. Аз съм вселената, която съм. Любовта ми е силата. Разтварям се и избухвам. Вихърът го поглъща необратимо. Той знае последствията, но се наслаждава на предсмъртните си еротични пориви.

Усмивката ми го ослепява. Сърцето ми е тъжно, защото е лобното му място. По негово желание и с моето дихание на живота. Младостта ми го възбужда и фиксира за дълго, по-дълго от безопасното, в мястото на неговия край.