Аз съм като разпаднали се парченца тяло, които постоянно, плавно и сладостно гравитират около един център малко под пъпа ми, който незнайно как ги удържа да не се разхвърчат из вселената....

И така се движа цял ден - като пяна над водата, като дъжд над облака, като огън над съчките. Сякаш съм там и ме няма едновременно.

Акумулирам желанието - малко мазохистично, но се наслаждавам на нарастването.

Почти неестествено, а толкова близо до естественото състояние на нещата. Като още нереализирани докрай предназначения, които всъщност е невъзможно да бъдат задържани в това положение и все пак то е факт... противоречиво и вероятно в "безтегловност".

Сякаш гравитацията е заспала в мига преди да се изпълни най-естественият закон.

Да срещнеш Долф Лундгрен

Беше отдавна. Беше лято. Вървях по „Гурко” и копринената ми рокля шумолеше нежно около мен. Бях потънала в себе си, когато насреща забелязах да върви висок русокос мъж. Погледът ми се прикова в него когато наближи. Беше сияещ. Образът му се опитваше да си проправи път до съзнанието ми... Вървяхме един срещу друг. След миг щяхме да се разминем. Погледите ни се втренчиха. Спонтанно се усмихнах – и той също – среща на две непознати усмивки. Забавихме ход, разминахме се колебливо и само вятър се прокрадна между нас и ... отмина.

Сапфир

Събра изгарящите страсти в безоблачната вселена на спомените - отминали прозрачни мигове, останали някъде там в друг свят, който няма нищо общо с тази или онази реалност. Нищо общо, освен сърцето й – единственото основание да съществуват.

Този свят се населяваше от мъжа, който можеше да види бялата извивка на тила й, точно зад ухото, мъжа, който можеше да напише приказка върху изваяния й гръб, мъжа, който можеше да й подари книга, мъжа, който можеше да преброди руските степи, мъжа, който прощаваше всичко, мъжа, който коленичеше, за да събуе обувките й, мъжа, който не я виждаше когато тя стоеше точно пред него и най-вече, мъжа, който се изгубваше в погледа й, прегърнал илюзията за вечност.

Така събрани, спомените се побираха в малкия сапфир на лявата й ръка и проблясваха едва забележимо докато тя шофираше колата си, купуваше плодове, пишеше или се срещаше с приятели из кафенетата.

Истинската сила на сапфирените преживявания обаче се захранваше единствено от нейната енергия, която тялото и насочваше в миналото или в бъдещето, където се случваха.

Понякога си мислеше, че повече няма да и се случат спомените, че е достигнала предела на даровете и сега не и остава друго освен да изследва отново филигранните ръбове на колекцията от изгарящи спомени. Чувстваше се тъжно удовлетворена от монохронността на битието и примирено се готвеше да запише прозата на новия ден, когато сапфира започваше да дава знак с меко сияние, че предстои нов спомен.

Понякога спомените се сливаха с реалността и даже си сменяха местата – безкрайни мигове на щастлива забрава. Друг път й се струваше, че сътворението всъщност е концентрация от безценни спомени в различни точки на намерението. И това донесе покой на душата й, покой, който можеше да изгори разбирането на законите.

Върна се към творческата нишка на моделиране на времето и спокойно се приготви да тъче своята вселена от изгарящи мигове за дните, които и оставаха да го направи.

Какво щеше да остане след нея ли?

Великолепна колекция на опита, проблясваща сапфирено на пръста на лявата ръка на дъщерята на нейната дъщеря.

Искам

Скулите ти искам да погаля

и не защото си далеч от мен;
Защото няма сила, полъх нежен
да преплита там дъгата,
както аз умея – съвършено.

Ел

Опитвам се да разбера какво ме кара да те харесвам изключително. Защото аз наистина те харесвам. Проблемът е, че егоистично ме интересува дали ти ме харесваш толкова, колкото аз теб. Ето това е. Успях да изолирам проблема, който естествено е проблем на егото. Иначе нещата са красиви и загадъчни като света, който си мислим, че ни заобикаля. Чувствам се отворена по многобройни начини за теб. Широко отворени врати те очакват към моя свят. Всичко тук е твое. Можеш да вземеш каквото си поискаш, а после – да го разрушиш, да го възобновиш или да го промениш. Няма значение. Аз ще гледам на всяко твое действие с еднакво удивление и радост, защото го правят твоите женски ръце. Защото бие твоето сърце. Заради красотата на твоите движения. Няма да страдам от последствията, защото ние с теб не ценим пясъчните кули около себе си, а само пясъкът. Както и да го моделираш, важен е кварцът. Тогава нямат значение маските, които си слагаме и зад които се крием, за да се предпазим от ужаса на хаоса около нас. Моделите не променят материала, от който са направени. Изразът няма друго значение освен химерното, което му придаваме в заблудите си. Границите са илюзорна, но необходима защита пред необятното, което представляваме, за да можем да функционираме в една договорена реалност. Затова те харесвам. Защото можеш и да не се съобразяваш с правилата; защото можеш да се самозабравяш, отваряйки пътя към същността по един друг начин, извън рамките. Защото само така се променя честотата на обичайното. Така се прехожда отвъд и все по-навътре към епицентъра на хаотичното, където има и образи, и кули, където са и тази, и другата вселени. Но ние сме навсякъде. Зависи от фиксацията; какво ще предпочетеш да бъдеш. Насочваш се и имаш безразсъдството да опиташ. Негово Величество Опита! Да бъде и да пребъде. До кога? Никой не знае. Мен ме заплени твоята опитност. Разчитам ли добре знаците – времето ще покаже, т.е. развитието в конкретната опитност, което е по-важното. Магнетичната сила на твоето удържане на две собствени наклонности – безразсъдство и отговорност – е това, което ме фиксира в теб. Защото и аз ги имам, но в обратен ред – отговорност и безразсъдство. А може и това да са празни увъртания на един човешки ум, но нежността на чертите ти си заслужава всичките му безплодни усилия да опише нещото, което е отвъд всяко описание, но сърцата бият с неговия ритъм.

Жената

Концентрацията върху лицето ти ме влудява. Тръпки се роят върху нежната кожа на гърба ми. Искам да прокарам ноктите си върху твоето тяло, за да разбереш… Нямам сила. Силата е в слабостта ми към теб. Ровя се в чувства, които могат да ме сринат. Бурята е непозната, но я приемам като въплъщение на повика ми, огнено-женски. Концентрирам се в разпада си и кротко го полагам в твоето сърце, очи, ръце. Имаш избор как да действаш, но ако приемеш кода на неговото разгръщане ще бъдеш свидетел-участник в любовта ми в безброй измерения или поне колкото позволява човешкото. Думи няма. Изплъзват се образите, пробождат иглите на чувствата. Тялото е като безмълвен прибой на вселени. Границите са заличени отдавна, хоризонтите са залезли в очите на приетото. Погледът ми е остър и сече всичко различно от лицето ти. Сълзите са огледалото – страха на неприетото. Реалностите се преплитат и тяхната допирна точка придобива фини очертания при нашите срещи за кратко. Синьото на очите ти, най-нежната гаранция, че свят има, ме кара да го приема заради теб, жената. 

Ако има смисъл да продължавам, то той е нов за мен и посоките са други, ако те следвам. Ако частица от теб ме очаква на път, то аз съм крайната точка и отново ще ме намираш при себе си. Тогава оставям безрезервно съдбите на другите да се скитат и нямат предели превъплъщенията ми, за да съм твоя! 

Писмо

Лукс сред руини. Някога и руините са били лукс. 

Преходността е условие на това съществуване. 

*** 

Жълто-зелените чадъри по ивицата на плажа са като калейдоскоп, който не успява да ми привлече вниманието. Блуждая, защото съзнанието ми е заето само с това да повтаря рисунъка на лицето ти – ясно открояващо се както винаги. 

Скрих се зад паравана на безсънието от тези дни и така си осигурих алиби за меланхоличното си настроение... 

Докъде бях стигнала – да, устните! – долната малко по-голяма и овална, спомням си вкуса й. Извивката на профила, скулите – искам пак да ги целувам. Хаотично връщам различни спомени: на една пейка в парка; пред басейна в подножието на зелен хълм; моста, който дълго търсихме в друга посока; костенурките, червеникавите скали и прежурящото слънце; една река на границата с детството; крадците на целувки, пътуващи само двамата неизвестно накъде, но заедно...