...

Наистина взех да се чудя къде се намирам по пътя. Силата никога не ме е напускала, но сега се замислих дали тя не е опасна, за тези които са твърде близо до мен... 

Отбягването на празните форми, разрушаването им и паленето на огън с останките, за да се посгрея насред пустинята, са действия, чието тайнство сърцето ми познава отдавна. Лицето ми е обрулено, но все по-нежно от това, а очите... те ми показват инфрачервени значения в привидната многопластовост на света ни, човешкия. Знам, че инструментът на съществуването ни е възприятието и съм спокойна, че той не може да бъде изгубен /дори след смъртта/, а само видоизменян според безкрайните вариации на опита и според предпочитанията... За последните сами носим отговорност. Контролът върху предпочитанията е нещо, което се овладява, за да се измъкнем от хаоса и болките на ежедневието или пък да ги предизвикаме с цената на определено преживяване. Въпрос на избор. Или на друга, по-дълбока причина, която избира вместо нас... 

Когато мисля за теб или те целувам, предпочитам да се отдам напълно на тази реалност, една отделна реалност – само за нас двамата. Затварям всички входни пунктове и натрапниците остават отвън. Но ми трябва и твоето съгласие, подкрепа и желание. Без твоето участие реалността е половинчата; границите се пропукват и чувствам как ме дебнат сенките на твоя свят; или направо ми крещят в лицето, че си позволявам твърде много. 

Търся те с поглед, но ти вече си зает със скърпването на пролуките между двата свята, гърчейки се от болката на несъвместимостта им. Страдаш, а аз чакам сама... 

Понякога изчезваш напълно и дори не мога да те прегърна. Какво да правя? Да продължа ли да удържам половината на нашия свят? Сънищата ми показват, че съм на крачка от умението да удържам цяла реалност. Чудя се дали го искам. Силата ми позволява да се справям със сенките, но искам да чувствам дъха на любовта ти, радостта от съкровеното докосване; да изпращаме нашите залези и посрещаме нашите изгреви заедно; твоите ръце да галят сърцето ми и от това да стават златни и плодородни. Да греят очите ти и това да прави устойчив нашият свят. Да бъдат вълшебни словата ни, съграждайки пътя, който изживяваме заедно; да можем да минаваме отвъд, без това да ни убива. Мисля, че още съм жива. Потърси ме. На нашия бряг.