Аз съм като разпаднали се парченца тяло, които постоянно, плавно и сладостно гравитират около един център малко под пъпа ми, който незнайно как ги удържа да не се разхвърчат из вселената....

И така се движа цял ден - като пяна над водата, като дъжд над облака, като огън над съчките. Сякаш съм там и ме няма едновременно.

Акумулирам желанието - малко мазохистично, но се наслаждавам на нарастването.

Почти неестествено, а толкова близо до естественото състояние на нещата. Като още нереализирани докрай предназначения, които всъщност е невъзможно да бъдат задържани в това положение и все пак то е факт... противоречиво и вероятно в "безтегловност".

Сякаш гравитацията е заспала в мига преди да се изпълни най-естественият закон.

Тя

Изваяно голо тяло, дълга червена коса, покриваща гърдите, обувки, подчертаващи глезена и томове книги... Масивно кресло с мека бежова тапицерия в безкрайна старинна библиотека, осветена от процеждаща се синкаво-бяла светлина; тя е седнала небрежно и чете ... чете книгите на Живота.

Очите и са само екрани, на които се прожектират вечните сценарии на душата... детайли, абстракции, синтези и разпади.

Реалността в безпределните й прочити... 

Умението да се наслаждаваш на болката висша степен на саморефлексия ли е или просто чист мазохизъм.

Да се оглеждаш в болезнените й зеници, когато е неизбежно, да я допускаш до сливане, експериментално да я разливаш в съществото си, да й позволиш да те обземе бавно, без да те умопомрачи, да опипваш внимателно хладните й ръбове, да се порежеш дълбоко, за да видиш каква е скоростта ти на съсирване, да я внедриш обратно сякаш е еволюирала от собствената ти плът, да я претопиш в тялото си, без да я заличиш напълно, като оставиш сигнален отблясък, който да бъде винаги памет за извора; да я изсмучеш, да я екстрактнеш до атом, врязан, в това което ти говори, и после да изплюеш остатъка като горчива ципа на грейпфрут, с лека тръпка на стипчивост в езика и свежест в погледа...

Може ли егоизмът да претвори болезнените опитности, търсейки трескаво ползата и в крайна сметка равнявайки ги с практикума на ежедневието, но същевременно запазвайки трансцендентността на причината им.

Обикновено с времето мога да се справя с преживяването на дълбока травма, на пробождащи, разтърсващи, изхвърлящи, смачкващи, разнебитващи преживявания, но изглежда не мога да премахна убождането на малките нюанси, на лекия полъх на сянката, на предчувствието за минало, което виждам дори в контура, в отблясъка, в наброската или щриха на случаен текст, картина, действие... минало, което безвъзвратно си е отишло от мен, но все пак е останало закодирано в малките неща, за да не изтече напълно, за да е там, на разположение, в случай че някой поиска да се възползва от плодовете на опита...

Да срещнеш Долф Лундгрен

Беше отдавна. Беше лято. Вървях по „Гурко” и копринената ми рокля шумолеше нежно около мен. Бях потънала в себе си, когато насреща забелязах да върви висок русокос мъж. Погледът ми се прикова в него когато наближи. Беше сияещ. Образът му се опитваше да си проправи път до съзнанието ми... Вървяхме един срещу друг. След миг щяхме да се разминем. Погледите ни се втренчиха. Спонтанно се усмихнах – и той също – среща на две непознати усмивки. Забавихме ход, разминахме се колебливо и само вятър се прокрадна между нас и ... отмина.

Какво работите?

Преди време, разхождайки се из книжния пазар на Славейков, се поспрях пред сергия с психологическа литература. Рядко се спирам там, защото моят фаворит са езотеричните книжарници. Някакво издание привлече погледа ми за момент, но после се отказах. Тъкмо понечих да отмина без да поискам нещо конкретно и продавачът ме заговори, като сръчно извади две книги, които, според него, са много интересни и трябва да прочета непременно.  Хвърлих един поглед, взех едната и я разгърнах от чиста любезност, убедена, че няма да я прочета никога. Той обаче изглежда не искаше да си тръгна без да взема поне една книга и затова чевръсто наизважда още, като ги нареждаше точно пред мен и бодро изреждаше авторите и техните достойнства – все имена, които не ми говореха почти нищо и не ме вълнуваха. Кимнах отново от любезност и вече леко раздразнена от упорството му, си казах, че няма смисъл повече да си губим взаимно времето, затова вместо да се правя, че ми е интересно, да преодолея поне веднъж желанието да не обидя някой, да бъда откровена и да си тръгна. Така и направих – извиних се, че не проявявам интерес и направих крачка, за да отмина, но резкия тон на продавача ме спря изненадващо – как си позволявам да пренебрегна вниманието и времето, което ми е отделил да подбере целия този куп с книги и да ми ги обясни и предложи по достъпен за мен начин, знам ли аз кой е той и как си изкарва прехраната, защо въобще гледам психологическа литература, интересувам ли се наистина или просто се разхождам, знам ли въобще какво искам. 

Тогава го загледах, беше дългокос мъж с кръгли очила тип Джон Ленън, на около четирийсет.  Замислих се за момент над думите му. Да, всъщност намирах някакво удоволствие в това да се разхождам сред книги, да усещам множеството изписани слова, материализирано в разноцветни и разнообразни форми и размери, да мярвам по някое заглавие или просто да се вдъхновявам от творческата мощ на авторите, която някак се концентрира около местата, където се продават книги. Освен, че обожавах момента да седна и да разгърна току-що купената книга, тази която целенасочено съм търсела и искала да прочета, обичах и да се наслаждавам на процеса на търсене, на сравняване на изданията в някои жанрове, или пък просто на любопитството към новите заглавия, шумно рекламирани в публичното пространство.

Той прие паузата за отстъпление и ме нападна в упор:

-           Вие какво работите? Ако аз дойда при вас на работното ви място и ви заразпитвам надълго и нашироко, вие ще бъдете длъжна да ме приемете, да ми отделите време, нали? И ако после просто реша да си тръгна защото само съм искал  да се поразходя, минавайки през вашето учреждение, вие какво ще направите? – изплю гневно той.

-           По-добре да не ви се налага да идвате при мен.

Мълчание.

-           Защо, в моргата ли работите?

Октомври

Октомври...

Душата ми е червено вино, книги, есенно грозде и безкрайно синьо небе...

Вътрешните светове са необятни,

можеш да ги подминеш лесно -

и своите, и на другите...

Най-силното оръжие в едни взаимоотношения е това да свалиш гарда,

нищо по-обезоръжаващо няма на този свят.

Сапфир

Събра изгарящите страсти в безоблачната вселена на спомените - отминали прозрачни мигове, останали някъде там в друг свят, който няма нищо общо с тази или онази реалност. Нищо общо, освен сърцето й – единственото основание да съществуват.

Този свят се населяваше от мъжа, който можеше да види бялата извивка на тила й, точно зад ухото, мъжа, който можеше да напише приказка върху изваяния й гръб, мъжа, който можеше да й подари книга, мъжа, който можеше да преброди руските степи, мъжа, който прощаваше всичко, мъжа, който коленичеше, за да събуе обувките й, мъжа, който не я виждаше когато тя стоеше точно пред него и най-вече, мъжа, който се изгубваше в погледа й, прегърнал илюзията за вечност.

Така събрани, спомените се побираха в малкия сапфир на лявата й ръка и проблясваха едва забележимо докато тя шофираше колата си, купуваше плодове, пишеше или се срещаше с приятели из кафенетата.

Истинската сила на сапфирените преживявания обаче се захранваше единствено от нейната енергия, която тялото и насочваше в миналото или в бъдещето, където се случваха.

Понякога си мислеше, че повече няма да и се случат спомените, че е достигнала предела на даровете и сега не и остава друго освен да изследва отново филигранните ръбове на колекцията от изгарящи спомени. Чувстваше се тъжно удовлетворена от монохронността на битието и примирено се готвеше да запише прозата на новия ден, когато сапфира започваше да дава знак с меко сияние, че предстои нов спомен.

Понякога спомените се сливаха с реалността и даже си сменяха местата – безкрайни мигове на щастлива забрава. Друг път й се струваше, че сътворението всъщност е концентрация от безценни спомени в различни точки на намерението. И това донесе покой на душата й, покой, който можеше да изгори разбирането на законите.

Върна се към творческата нишка на моделиране на времето и спокойно се приготви да тъче своята вселена от изгарящи мигове за дните, които и оставаха да го направи.

Какво щеше да остане след нея ли?

Великолепна колекция на опита, проблясваща сапфирено на пръста на лявата ръка на дъщерята на нейната дъщеря.

На J.

Чувствам се като абстрактна запетая, необходимо изпълняваща предназначението си някъде в безкрая на необозримите вселенски нишки, тъчащи твоите и моите мисли в причинно-следствена конфигурация. Някога, някъде – без значение. Имената? И те са временни – навяват само носталгия. Моля те, разходи се с мен по улиците на тъгата.

Макар и с чужд адрес, тъгата ти ме улучва копнежно. Настръхвам в чуждата кожа - от чувства – карти раздадени за друга игра. Тежичко е – дали да продължа? Колебанието не е от страх за поносимост, а напротив - искам да изпия чашата до дъно и капчица да не разпилея на халост.

Разтворих се… следвам потока на твоите чувства. А те се проектират върху мен с точните координати на твоите пробождания… Хора, образи, идеи препускат мълниеносно по белия лист на душата ми - твоята.  Наслаждавам се… не искам да свършва. Подари  ми остатъка от разходката.

Символ

Обичам символите. Да ги тълкувам, а също и да ги рисувам. С цветове, думи и материя. Удоволствието е почти еднакво.

Каква беше същината на това съприкосновение?

Красота. Нежна женска фигура затваряше кръга на безкрайността... Колко е просто, а така пълноводно в душата.

Замислих се каква е моята пътека в пътя ми сега?

Небесносин оттенък и чувство, че нещо съм пропуснала сред купчината от ежедневни празнини. Увереност, че времето е без значение и всъщност нищо не е загубено.

Събудих се, а навън блестеше пухкав сняг. Запалих свещи, вместо камина. Всяко нещо може да бъде ритуал, ако му се отдаде необходимата енергия с необходимото намерение.

И продължих. Тройка кари. Вгледах се. Разкошният гол гръб на русалка се беше извил в намерение да направи невъзможното. В едната си ръка държеше пирон, а в другата, изящно повдигната – чук, и се готвеше да го забие нейде насред водната шир.

Присъствам тихо

Присъствам тихо

В среднощни ветрове,

Мечтая за силата си тайна -

На живота безкраен същинските дарове...

Тя

С едното токче на високите си ботуши е стъпила в деня, а с другото – в нощта. Океанът е просто в краката й, безмълвен, разполовен, пред голата й красота... 

Погледът й е вперен в малко колибри, в реалността отвъд добро и зло. Татуировката на лявата част на изваяното й дупе може да се види само оттук, извън границите на света...

Сърцевина

Ровейки в поредния блог днес, се замислих че съм склонна винаги, почти автоматично и несъзнателно, да отделям сърцевината, същината, основата, носещите греди на един текст и дори без да анализирам, да я подреждам /същината/ в един по-голям и абстрактен ред, като и намирам правилното място. Така подреждам цели теми или категории от ... кой знае какво, но при всички случаи, априори съществуващо някъде...

Нещата

как си ти? как са нещата?

нещата са добре - дълбоко скрити, под водата, при ярко слънце и спектър от пречупването...

***
нещата трябва да носят красота, но същевременно трябва да носят същността - до блясък!

Денят ни преваля

Денят ни преваля
и пак не сме тези, за които се мислим.
А когато се събудим от дрямката
се оказва, че нощта е настъпила...
и така до другата сутрин!

Искам

Скулите ти искам да погаля

и не защото си далеч от мен;
Защото няма сила, полъх нежен
да преплита там дъгата,
както аз умея – съвършено.

Тост

Това не е моят тост, но все пак - наздраве:

празнувам когато сърцето ти празнува!

Сега - не бъдеще от спомени - само то е от значение!

Сега съм по-истинска от всякога,

затова и пожеланията ми са такива:

където и да си, и аз съм там, щом свободата ни събира!

Всичко

Ветрове и мълнии не съществуват,

Нито изобилие или тъга.

Няма ни и нас самите,

А в празнотата на очите ни е всичкото:

Проблясъкът на вечността през праха на сътвореното...

[Вечно]

Този път си тръгнах завинаги.

Ситуацията отново беше същата. Събитията се повтаряха като на остаряла кинолента. Болезнените искри проблясваха все на същите места, но за последно! Защото, там където дълбаеха от дълго време, в крайна сметка измениха структурата ми, вибрациите ми се покачиха неимоверно и аз се пресътворих в … себе си.

Интересно е, че спадовете вещаят възходи!

Всъщност аз не си тръгнах. Останах завинаги в един отрязък, който не съществува вече. Там останах предишната, другата, разпокъсаната, пробожданата, приемащата и отхвърлящата, лошата и добрата, жената.

Сега ме няма вече, защото ме има навсякъде. Сега аз сглобявам отрязъците от време, моделирам ги, създавам ги или пък ги затривам просто с диханието си. Сега пробожданията са като лек гъдел на ветровете в тялото на пустиня… Безброй вариации на една и съща мелодия. Моята. Нашата. Вечната.

Отвъд това е мракът, т.е. пълната светлина. И те ме съставят мене, едната/единия, защото се самозадавам чрез тъждеството си.

Ел

Опитвам се да разбера какво ме кара да те харесвам изключително. Защото аз наистина те харесвам. Проблемът е, че егоистично ме интересува дали ти ме харесваш толкова, колкото аз теб. Ето това е. Успях да изолирам проблема, който естествено е проблем на егото. Иначе нещата са красиви и загадъчни като света, който си мислим, че ни заобикаля. Чувствам се отворена по многобройни начини за теб. Широко отворени врати те очакват към моя свят. Всичко тук е твое. Можеш да вземеш каквото си поискаш, а после – да го разрушиш, да го възобновиш или да го промениш. Няма значение. Аз ще гледам на всяко твое действие с еднакво удивление и радост, защото го правят твоите женски ръце. Защото бие твоето сърце. Заради красотата на твоите движения. Няма да страдам от последствията, защото ние с теб не ценим пясъчните кули около себе си, а само пясъкът. Както и да го моделираш, важен е кварцът. Тогава нямат значение маските, които си слагаме и зад които се крием, за да се предпазим от ужаса на хаоса около нас. Моделите не променят материала, от който са направени. Изразът няма друго значение освен химерното, което му придаваме в заблудите си. Границите са илюзорна, но необходима защита пред необятното, което представляваме, за да можем да функционираме в една договорена реалност. Затова те харесвам. Защото можеш и да не се съобразяваш с правилата; защото можеш да се самозабравяш, отваряйки пътя към същността по един друг начин, извън рамките. Защото само така се променя честотата на обичайното. Така се прехожда отвъд и все по-навътре към епицентъра на хаотичното, където има и образи, и кули, където са и тази, и другата вселени. Но ние сме навсякъде. Зависи от фиксацията; какво ще предпочетеш да бъдеш. Насочваш се и имаш безразсъдството да опиташ. Негово Величество Опита! Да бъде и да пребъде. До кога? Никой не знае. Мен ме заплени твоята опитност. Разчитам ли добре знаците – времето ще покаже, т.е. развитието в конкретната опитност, което е по-важното. Магнетичната сила на твоето удържане на две собствени наклонности – безразсъдство и отговорност – е това, което ме фиксира в теб. Защото и аз ги имам, но в обратен ред – отговорност и безразсъдство. А може и това да са празни увъртания на един човешки ум, но нежността на чертите ти си заслужава всичките му безплодни усилия да опише нещото, което е отвъд всяко описание, но сърцата бият с неговия ритъм.